Психокукупрограма
„Какъв ви е проблемът значи?“
от Роза ГЕОРГИЕВA
юни, 2008 г.

„Хайде, изрази емоция! Хайде! Изрази някаква емоция!“
С такъв въпрос може да започне скандал, но не и психотерапевтичен сеанс. Причината да ви разкажа за моите близки срещи с това съсловие е дълбокото ми убеждение, че точно мнозина от терапевтите имат нужда от лечение на душата (психотерапия, преведено от гръцки, означава точно това – лечение на душата). Човекът, сдобил се магистърска степен по психология, се нарича психолог. Психотерапевтът е нещо съвсем различно. В повечето случаи той е завършил именно психология, след което е преминал през изключително тежко, продължително, скъпо, сложно и изискващо много воля и решителност обучение в различни школи. По време на това обучение той претърпява личностни промени, без които би бил неспособен да помага на хората. Хубаво би било психотерапевтът да остане човек със сърце и душа, душа, изпълнена с любов. В противен случай той би вредил както на себе си, така и на своите клиенти.
Реших да ви направя свидетели на моите срещи с
психотерапевтичния „вид“
не защото искам да плюя съсловието, а защото разбрах, че като не ми помагат, те ми помогнаха да си помогна сама. С което и потвърдиха един от основните принципи в тяхната работа – „помощ за самопомощ“. Но не в смисъла, в който го разбират те. Е, моят опит изкова друг принцип – „Никаква помощ за самопомощ“.
И тъй, мятах се от депресия в депресия и явно, колкото и да ми се искаше, не можех да си помогна сама. Потърсих информация за специалисти и, естествено, се насочих към най-добрия психотерапевт. Всичко, което бях чула и прочела за тази жена, говореше, че тя е най-добрата в своята област.
Тръгнах към кабинета й с огромни надежди. Усещах и че съм готова за промяна, осъзнавах нуждата от подобна помощ. Бях сигурна, че няма как животът ми да не тръгне най-накрая в правилната посока. Знаех, че психотерапевтът не дава готови отговори и не отваря торба със съвети, той просто ти помага да погледнеш по-дълбоко в себе си и сам да стигнеш до отговорите.
Запознах се с усмихната жена, която излъчваше страхотен позитивизъм. Вече знаех, че това е моят психотерапевт, или поне така си мислех…
Кабинетът не беше нищо особено
Два стари фотьойла, една малка масичка, няколко снимки в рамки и дунапрени на две от стените, които ми направиха най-силно впечатление.
Първите й думи бяха, че ще си говорим на „ти“, защото сме приятелки. Съгласих се, но малко се смутих, защото приятелството се печели с течение на времето, та нали се базира върху доверие? Как така под команда ние изведнъж ставаме приятелки? Но нали тя беше специалистът, спрях да мисля и се оставих в ръцете й.
„Хайде, сега ще оцветяваме“ – каза тя. Взе една дъвка от чантата си и започна да дъвче доста нервно. Подаде ми лист с очертано човече, няколко молива, каза ми да оцветя всяка част от тялото на човечето и излезе от кабинета. Започнах да оцветявам и дочух приглушени викове от съседната стая, които прераснаха в явен скандал. След няколко минути тя се върна.
Дъвчеше дъвката все по-нервно
Седна и аз й подадох листа. „Мдааа… Да видим. Значи оцветила си колана в червено, което говори, че си много подчертано сексуална. Да видим главата в какъв цвят е. Дааа… Мислиш основно за близките си. Такааа… Ето ти листа с цветовете, пише кое какво значи, аз ей сега се връщам“ – каза тя и отново излезе.
Абе, аз знам какво означава червеното, а и кой не мисли за близките си?! И къде хукна пак тази жена? Хвърлих едно око на листа с цветовете, но и без негова помощ човечето ми беше лесно за тълкуване. Всички имаме понятие от символиката на цветовете.
Отново дочух викове от съседната стая. Започнах вече да се изнервям. Но все пак си казах, че сигурно не й е ден. А и тя е човек все пак, на всеки се случва да е нервен, не е машина. Когато се върна, понечи пак да ми обяснява кой цвят какво означава, но аз я прекъснах, защото бях чела вече за цветовете. Веднага след това
се оказа, че са изтекли 40 минути
и трябваше да се уговарям със секретарката й за следващ час. „И извинявай за днес, но просто понякога тук е лудница“ – оправда се тя. „Няма проблем“ – измънках. Уговорих следващо посещение и платих 50 лева за оцветяването.
Втората среща започна доста по-обещаващо. Разговорът потръгна. Имаше обаче нещо, което ме смущаваше леко, и това беше дъвката, която тя отново дъвчеше доста нервно. Усмихваше се, говореше спокойно, но тази дъвка разваляше всичко. Докато набираше нервна скорост в дъвченето на дъвката, ми обясни, че е отказала цигарите преди няколко месеца. Като разбра, че имам цигари в момента, ме помоли да ги извадя, защото искала да провери дали ще им устои. Толкова ме обърка, че вече не знаех на себе си ли прави сеанс тази жена, или на мен. Или аз на нея.
Финалът на този „рунд“, за който отново бях заложила 50 лева, завърши с нейното обобщение, че
за страданията ми е виновна майка ми
Призова ме да си представя, че дунапренът по стените е майка ми, и ме накара да започна да удрям дунапрена, тоест майка ми. Отговорих, че не искам да бия майка си, и понеже видях, че гледа цигарите ми, си помислих дали да не й кажа, че този дунапрен не е майка ми, а са цигари и ако иска, може тя да го/ги побие. „Хайде, изрази емоция! Хайде!“ – започна, почти викайки, да ме подканва тя. Продължавах да отказвам, защото знаех, че емоция под команда не мога да изразя! И не трябваше ли тя да успее да предизвика у мен емоция? Почти се уплаших, като чух следващото
„Изрази някаква емоция!“
Тя почти викаше и така жадно гледаше цигарите, че очаквах всеки момент да се метне върху кутията и да ги запали всичките едновременно.
Слава богу, и тези 40 минути свършиха. Срещу сумата от 100 лева общо разбрах, че моето положение не е толкова тежко, явно имаше и по-зле от мен. Тя, психотерапевтът, който трябва да е като скала, да може се контролира напълно, особено по време на сеанс, изглеждаше така, сякаш би убила човек за една цигара. „Изрази емоция! Пребий майка си! Удряй, удряй! Аз отказах цигарите, отказах ги!“ – това звучеше в главата ми седмици наред. Имах чувството, че съм се върнала от бойното поле, и то оцеляла по чудо.
Мина много време, преди да се реша да пробвам при друг. Този път обаче
не потърсих „светило“
защото явно „известните и добри специалисти“ на мен не ми понасяха. Препоръчаха ми един млад мъж. Не беше доказано име и това ме обнадежди. Срещнахме се и определено ми допадна. Започнахме на „вие“, но така и не преминахме на „ти“. Печелеше доверието ми постепенно, но в един момент започна да използва постоянно думата „трябва“. „Трябва да направиш това, трябва да направиш онова.“ Трябва, трябва, трябва…
Имаше и още нещо, което ме смущаваше. Беше прекалено студен. Той пък демонстрираше, че няма как да бъдем „приятели“. Дистанцията, която зееше между нас, приличаше на всички ледове в Световния океан, взети заедно. Разбрах, че никакво затопляне на положението не може да настъпи. Опитваше се да ми обясни, че
проблемите ми са едно нищо
и със съветите си сякаш искаше толкова много да ме обърка, че да не знам къде се намирам. Предварително знаех, че когато не си стигнал сам до каквото и да било решение (или извод), то (или той) просто няма смисъл. Нали в това е целият смисъл?! Сам да успееш да надникнеш в душата си и да разбереш какво там не е наред. И отново сам да решиш, че имаш нужда от промяна! И тези сеанси приключиха бързо. Объркваха ме, напрягаха ме и с нищо не стигах по-близо до себе си.
Реших се на трети, последен опит. Казах си: „Три пъти за щастие!“ и
поех към новия „лечител на души“
Спрях се на хем известен, хем не чак толкова известен специалист, с дългогодишен опит. Първата и последна среща с него беше просто зашеметителна. Посрещна ме един антипатичен и нечистоплътен чичко в овехтял кабинет, роднина на национализацията. „Какъв ви е проблемът значи?“ беше първата му реплика. И преди да се опитам да кажа каквото и да било, той ме увери, че сигурно нямам никакъв проблем. „Има, разбира се, аз…“ – опитах нещо да кажа. „Няма „разбира се“. Я, се стегни и не се излагай“ – премина на „приятелски и топло“ „ти“ той. Съгласи се да ми даде думата, но не преди да ме увери, че проблемът е в прекалено многото свободно време, което съм имала.
След време започнах сама да намирам отговорите у себе си и сама промених живота си. Не казвам, че от психотерапевтите няма смисъл.
Щом ги има, значи има защо
Но действително на човек му трябва време, за да се подготви за срещата/срещите си с тях, трябват му и пари (за по-известните и „приятелски“ настроените – повече, за ледените и надменните – по-малко). А за всички, които посетих, ми бяха нужни и доста нерви. След време установих, че тези сеанси са ми помогнали в едно важно нещо, а именно: да осъзная, че най-добрата психотерапия е живият живот. Той е най-добрият учител и съветник. Понякога помагат и цигарите.