РАДОСЛАВ ПАРУШЕВ

Парчета Радослав Парушев
 
от Теодора СТАНКОВА
Снимка Личен архив
 
юли, 2010 г.
 
 
Или някои неща, които може би знаете за него, но ще ви припомним в светлината на избирането му за председател на новоучредената Асоциация
на българските писатели. И няколко неизвестни факта за Радослав Парушев-Чарли, като например, че е военен разузнавач (18 месеца е служил в казарма във военното разузнаване), че е адвокат на клуб „Булдог“, както и на Лили Иванова. Останалото ще си каже сам.

 

Щастлив е за разлика от много хора в България, защото знае рецептата на вечното човешко щастие и я е споделил в книгата си „Никоганебъдинещастен“. След романа му „Преследване“ и сборника с разкази Project Gigamono. През 2009 г. става литературен факт и най-сериозният му роман с авторитетно заглавие Project Dostoevski. В момента подготвя нова книга, в която разказите се водят от името на жена.
 
Нещо общо
Адвокатът Парушев и писателят Чарли са един и същ човек. Тоест аз. Чарли е писател, който работи като адвокат, за да може да си плаща сметките. А сметките ми са големи, защото живея под наем в апартамент на „Раковски“ и имам адвокатска кантора под наем на „Витоша“. По принцип писателят все нещо трябва да прави. И не е задължително да е миньор или атентатор.
Щях да съм много хаотичен, ако не бях адвокат. Като адвокат ми се налага да спазвам срокове, да поемам ангажименити, а когато са ми делегирани чужди интереси, няма как да съм недисциплиниран. Смятам обаче до 10 години да се пенсионирам. Сега съм на 35 и ако на 45 години нямам възможност да се пенсионирам и само да пиша, значи че животът ми не се е подредил както трябва.
 
Един типичен ден
Ако съм спал нормално, се будя към 8.30 ч. Почти всеки ден се бръсна. Почти всеки ден обличам костюм и си гладя ризата. (Такива са правилата в дома, в който живея с приятелката ми Даниела – всеки се глади сам.) Ако не съм с костюм, ходя и по-смачкан. Ако приятелката ми се събуди, преди да изляза, водим разговор на различни културни и битови теми. Към 9.30 ч. съм в кантората, където първо пия кафета и преглеждам медиите. (От няколко месеца има секретарка, а когато имаш секретарка, е задължително да пиеш кафе.)
Преди обяд съм писател. Тогава духът ми е свободен и свеж, докато интелектът ми още не е набрал скорост. И съм много чувствителен и малко глуповат преди обяд. Тогава пиша. Към един обядвам на бюрото си, което е изключително вредно. След това влизам в интелектуалния си пик – между 2.00 и 7.00 следобед работя. Работата ми е много интересна. Нямам нито един клиент, който да ме отвращава или отегчава. Затова си направих тази кантора, за да работя с хора, които съм си избрал. Не работя с нито един престъпник и мафиот.
 
Тотално разбиване
За съжаление с годините умората надделява и разбиванията са само 1–2 пъти седмично. Тоталното разбиване означава да имам среща в 7.30 ч. в „Блейз“ с накой писател от моите приятели, като предварителният разговор е започнал така: „Е, добре, да се видим. Обаче нали няма да чакаме да стане полунощ, за да си тръгнем?“ Другият казва: „Не, няма да чакаме, ти луд ли си, виждаме се за по едно и това е.“ След това става 3 или 4 през нощта и се прибирам пеша, защото живея в центъра. И обикновено след разбиване спя в хола, защото спя доста неспокойно.
Аз съм позитивен човек, който има проблеми със съня и с толерантността. Не спя добре хронично от дете и имам рязък характер, трудно приемам недостатъците на хората. С натрупването на нерви през годините става все по-лошо.  
Знам, че решението е да не се пуши, да се пие по-малко, да не се взимат забранени субстанции и да не се живее в центъра на София. Само че аз живея тука, в най-голямата шумотевица и мръсотия. Затова пък, без да се старая, животът ми постоянно е някаква случка. А писането е живеене, не можеш да бъдеш добър писател, ако нямаш интересен живот. 
 
За да се осъзнаеш
Мъжът се научава да си вярва само от постигнатите резултати – били те материални или духовни. Аз например нямам деца, макар че ми е време, и би било неоснователно да мисля че бих бил добър родител. Посто не съм го пробвал. От друга страна, съм печелил няколко доста големи дела и имам самочувствие като адвокат в определени сфери. В продължение на 8 години работа като адвокат имах нещо като чисто досие „Незагубено дело“. (Вече не е така.) Написал съм някои от най-добрите книги, писани на български. А не съм седнал само да разправям колко съм добър.
Аз наистина не съм себичен човек. (Така върви разговорът, все едно съм самовлюбен.) Суетността ми е нормална. Не искам всички да ме харесват. Ако масовият чалга вкус, който владее по принцип вкуса за изкуство в България, ми каже, че не ме разбира и че съм написал нещо глупаво, това за мен ще е почти похвала. Все ми е тая. Няма да стана Пауло Куельо никога. Писателят трябва да се стреми да стане Достоевски.
За мен е важна положителната оценка на някой писател, на чието мнение държа. За мен тя е по-ценна дори от факта, че от книгата ми са се продали 1000 бройки за 2 месеца (което за България си е направо невероятно). Най-голямо признание за мен е оценката на най-добрия писател, раждан в България – Алек Попов. След като той на въпроса „Кой български писател би препоръчал?“ казва Радослав Парушев, значи бъхтенето е имало смисъл.
 
За сдруженията на интелектуалци
Но 8 юни учредихме Асоциацията на писателите в България. Обединихме се около 20 български съвременни писатели с идеята за организация от нов тип. Не става дума за разкол и за роене на писателските съюзи. Съюзът на писателите притежава една сграда и затова съществува, за да я дава под наем. А ние имаме конкретни цели, изложени в устав, които ще преследваме безотказно. В тази организация участват писатели като Алек Попов, като Емил Андреев, Васил Георгиев, Момчил Николов, Александър Секулов… Разликата е, че това са писатели, които пишат книги в момента. Условието за членство е да са издал книга през XXI век и да не са членували в структурите на държавна сигурност. Което автоматично затваря достъпа на много колеги в асоциацията.
 
Публиката
Пловдивската! Тя ми е лакмус. Пловдивчани наистина слушат какво им четеш. А тук, в София, хората използват литературните премиери, за да си кажат „здрасти, какво правиш, откога не сме се виждали“. Когато чета в Пловдив, се вълнувам, защото имам реален контакт с публиката и знам, че тя е дошла заради мен. И ми е много интересно как ще реагира. Склонен съм, ако напълно непознат човек от публика ми каже „това беше тъпо“, да кажа „добре“. Все по-добре ме приемат. Направо се чудя дали да не „имигрирам“. Там и въздухът е много чист и се спи добре.
 
Непопулярен факт
Че кучетата са ми хоби. Гледам кучета, откакто се помня. Като студент водех кучета по изложби – издържах се от рядката и екзотична професия хендлър. Хендлър е човек, който познава особеностите на породата и знае как да демонстрира качествата є пред жури. Например когато водиш английски булдог, трябва да знаеш, че в момента, в който стигнеш до журито, леко с десния крак трябва да ритнеш кучето отзад, за да се разкрачи и да се види, че тестикулната му торбичка отговаря на стандарта. Затова хендлърът трябва да е човек, който смее да ритне булдог по дупето. Участвал съм в много конкурси – у нас и в чужбина. Това ми беше толкова свирепо хоби, че малко преди да стана адвокат, си мислех да се занимавам само с кучета. Сега имам бултериер. Не е голям, но е номер едно по агресивност в света. Обаче не е опасно, водя го на алпинистко въже.
 
Мъж, който разбира жените
Абсолютно всяка жена може да ме покори. Мъжете, на каквито и да се правят, дори и по-агресивните, арогантни и себични – са жертва на жените. Жените ни притежават. Мисля, че никога не съм притежавал жена, само мен са ме притежавали жени.
Сега съм захванал един важен за мен експеримент. Миналата седмица написах първия си текст, в който разказът се води от името на жена. Следващият ми проект е роман, разказан от името на млада интересна жена. Ще е женска книга, писана от мъж, което е риск, защото, колкото и да търсиш женското в себе си, жена не ставаш. От почти година се напъвам с този проект. Някои писатели, от които съм се учил, като Гор Видал например, са го направили. Е, Гор Видал е гей, а аз не съм нали, уж. Да се погледне светът от женска гледна точка, се оказа по-трудно, отколкото очаквах. Макар че всички сме били и мъже, и жени в предишни животи. Аз вярвам в прераждането. Явно ми трабва време да активирам женската си същност, за да напиша тази книга. За момента гласът на героинята е доста мъжки.
 
Защо хората избират лесното, т.е. материалното
От пещерата на човек му е заложено да задоволява материалните си нужди – да се храни, да оцелява, да не му е студено. В съвременния свят ни е заложено да искаме да миришем на парфюм, а не на пот. Да почиваме в Италия, а не в Ахтопол. Също така напълно естествено ни е заложено да бъдем духовни същества. На света има милиони животински видове, на които им е заложено да задоволяват само естествения си хранителен и сексуален нагон. А нас Бог ни е създал да сме преди всичко духовни. Въпросът е, че е по-лесно да си материален. „Project Достоевски“ е посветен на корпоративната система на живота. Имах възможност да си отмъстя на няколко неприятни човека, с които съм се сблъсквал по време на работата си като корпоративен адвокат. Макар че никой от тях не е споменат поименно, аз като писател се почувствах отмъстен. Мисля, че успях да опиша до каква низост може да стигне човекът заради парите и страха. Алчността е най-обикновен страх. А страхът е, както ни учи евангелието, обратното на любовта. Страхът е единственото зло в света. Друго зло само по себе си няма.
 
Като се озърнеш…
В професията ми на адвокат продължава да ме възмущава некадърност­та на българската администрация и на българските съдии. Корупцията е по-малкият проблем. Некъдърността, и ще използвам най-лошата дума, която знам – посредствеността – е много по-страшна от корупцията в българската съдебна система.
Често ме изненадва това, че добри писатели пишат супертъпи неща за пари – поръчков текст, в който вземат, че напишат нещо ужасно за някакви 100 лв. Може ли за пари да си продадеш таланта и да го обезсмислиш?! 
 
Нещата, които (не) са му се случили
Имам усещането, че докато съм някъде, изпускам нещо важно, което се случва на друго място. Чувството, че без мен животът бумти и се случва, ме преследва от дете. От площадката пред блока, където имах чувството, че на съседната плащадка играта е по-интересна. Затова 60% от времето си прекарвам в моя измислен момчешки свят на фантазии и илюзии. Не знам какво е реалност. За всеки е различно – според това, какво мисли и какво вижда. А това се нарича субективен идеализъм. 
Питанки 
► Зодията? Няма никакво значение. Водолей, но не вярвам в това.
► Красивата или умната? Категорично красивата. Сексуалността ми е така устроена, че само красивата жена ме възбужда.
► Любовта и бракът? Нямат нищо общо. Бракът има смисъл единствено от гледна точка на съвместното отглеждане на деца.
► Изненадата? Много съм добър в писането. По-добър от себе си ставам.
► Писането? Ох, не искам да звучи тегаво, но Бог ме кара да пиша. Той е вложил творческата искра у хората. Желанието да създаваш е необяснимо като желанието да имаш деца. Заложено ни е като код.
► Съжалява? По 3–4 пъти седмично, когато повишавам тон на най-близките си. А да живееш в постоянно съжаление, не е много лесно.
► Няма време? За абсолютно нищо. И за да се напия като хората.
► Нещо оптимистично? Кризата.Тя е отрезвяваща. Много боклуци си намериха майстора. Светът беше тръгнала по пътя на ужасно трупане, което библият нарича „богатство, което крадец подкопава и молец подяжда“. Хора, които смятаха, че могат да купят света с пари, взети на заем, сега имат големи лихви за връщане.
► Несподелената любов? Може да бъде щастлива. Както ни учи апостол Павел в посланието си: „Любовта не се сърди на нищо, не търси своето.“ Т.е. няма егоизъм, злоба, желание за притежание. Няма го това, което Буда нарича вкопчване. Има чист алтруизъм. И тогава си щастлив.