РАЙМОНД ВАГЕНЩАЙН

 

На какво прилича това – да си чете книги по цял ден, да се появява на работа в офиса в късния следобед, да разказва разни смешни истории и в предчувствие за ресторантьорски бизнес да напише няколко готварски бестселъра?! 

Това просто му отива. И може да си го позволи.

Създателят на издателство „Колибри“ Раймонд Вагенщайн има вкус към това да провокира и цени да бъде провокиран. Изключително позитивен и любопитен към живота, той е намерил посоките и отговорите, които му трябват. Но не спира да търси нови истории, емоции и интелектуални предизвикателства.

Открил е своите измерения в различни изкуства. След 15 години в киното и 20 сред книгите животът му не минава нито като на кино, нито като по книга. Неговите истории са винаги различни. Дори не иска да ги издаде в книга – те са си живи, в главата му, и може да ги разказва когато и на когото си поиска.

ЗодияСтрелец е. Но и за зодиите има свое откритие – че много по-важно е къде, а не кога си роден. Защото един Стрелец, роден в Харманли, има доста по-различна „стрелба“ от тази на един Стрелец, роден в Ню Йорк примерно.

С Рони Вагенщайн си говорим за всичко около книгоиздаването – тиражите, грешките, славата, авторите… 

 

– Самите 20 години са професионална победа. Преди 20 години ние прохождахме в атмосфера на еуфория и паника, неопитност и несигурност какво ще стане утре. Не знаехме как се работи с пари и как се правят сметки. Вече имаме стабилност, имаме биография зад себе си. И можем да си позволим автори, които един млад издател не може. На големите автори не им е безразлично кой ще ги издава. Не става дума само за пари, а преди всичко за биография. Наша професионална гордост са именно нашите автори. Те са нашият „издателски портфейл“. Сред тях са едни от най-големите световни автори. И през тези 20 години поне 20 от тях са ни гостували.

 

– С Вим Вендерс. Впечатли ме с изключително сериозното си отношение към живота. Гостува заради премиера на новата си книга в НДК, където огромна опашка от близо 300 души го чакаше за автограф. В същото време Бойко Борисов, който тогава беше кмет на столицата, трябваше да му връчи наградата на София. Вендерс обаче не мръдна от мястото си, докато не написа и последния автограф, като питаше всеки за името му, опитваше се да го напише на кирилица и рисуваше за всеки различна рисунка.

 

– Дърводелец не мога да стана, нито миньор. (Смее се.) Тоест трябваше да работя нещо в областта на културата. 15 години съм се занимавал с кино – бях кинокритик, журналист, сценарист. Но в зората на демокрацията ми стана ясно, че в България с кино няма да просперирам. И понеже съдружничките ми бяха професионални издателки, решихме да направим частно издателство. Хич не беше лесно в началото.

 

– Мечтаех да стана адвокат. Имам юридическо образование, въпреки че по-късно завърших и кинодраматургия. Право завърших със златен медал. Но тогава конюнктурата беше такава – не приемаха на работа млади адвокати. А ако бях станал адвокат, сигурно сега щях да съм много по-богат.

 

– Има хляб. Въпреки че ние сме малка страна с малък… език и съответно с малък пазар. Затова книгоиздаването е дребен бизнес, от който няма да забогатееш, но можеш да живееш нелошо, ако си разбираш от работата. Т. нар. криза, с която ни облъчват, е по-скоро психологическо внушение. Един издател не може да се съобразява с това настроение, защото ние работим три години напред. Ако сега спрем да купуваме нови права, след три години, когато е отминала кризата, няма да има какво да правим. Така че издателят е като акула. Акулата никога не спи – не спира да се движи, защото иначе не може да диша. В книгоиздаването е същото, ако спреш, после не можеш да изплуваш.  

 

– Не е вярно, че хората нямат пари. Спестяванията са се увеличили драстично. Хората не потребяват и не си влагат парите, защото не знаят какво ще стане. Точно в криза книгоиздаването процъфтява, тъй като книгите са достъпни. Не са скъпа стока, за която трябва да се колебаеш. Последният панаир на книгата беше рекорден по продажби. Което доказва, че има една четяща аудитория – тя може би е намаляла, но затова пък е много активна и много вярна.

 

– Яд ме е, когато една хубава книга не намери достатъчен отзвук сред читателите. Просто е жалко. Хората се чудят какво да си купят в това море от книги, в което има и много боклук, а нямат ориентация. Липсва литературна критика.

 

– Издателството ни е успяло да се отличи на фона на многотията в България. Макар че според изследване за читателя най-малко значение има марката на издателството. Рекламата също няма кой знае какво значение. Решаващ фактор за купуване на една книга е „моята приятелка ми каза“ – т. е. информацията от ухо на ухо. Но все пак и марката има значение и аз съветвам, когато хората не знаят каква книга да си купят, да вярват на издателство, което харесват, и да разчитат на неговите критерии. Дори и авторът не е гаранция – един добър автор може да бъде съсипан от лош превод. От голямо значение за продажбите е и отразяването на книгите в интернет. В социалните мрежи има много „доброволни литературни критици“. Във форумите много повече се говори и се обръща внимание на книгите, отколкото в медиите.

 

– Налага се. Никой издател не мечтае да издаде една книга и да си сложи тиража в мазето. Не е задължително да харесваш книгите, които издаваш. Това е грешка, допускана от начинаещите издатели. Мечтата на издателя са книги с високо литературно качество, които едновременно с това да се продават добре. Като например книгите на Милан Кундера, който е много продаван автор.

 

– Не излизам от вкъщи преди четири следобед. Избрал съм да нямам началник и да завися само от себе си. Сутрин пия чай и чета вестници. След това чета книги. Ако реша да готвя – готвя. Въобще, правя, каквото си искам. Преди време отивах на работа в десет сутринта и оставах до седем вечерта. Един ден осъзнах, че аз пак правя същото – чета вестници, пия чай, но идват някакви хора, които ми губят времето или всъщност те си прекарват времето, като губят моето. Затова започнах да ходя в офиса не по-рано от четири следобед. За тогава си насрочвам срещите. Човек трябва да намали комуникациите си до здравословни размери.

 

– Най-хубаво е да направиш от хобито си работа. Винаги съм обичал да чета. Но за удоволствие. Когато чета като издател, е различно. Направо започвам да не обичам да чета книги. Получавам средно по 5 книги на ден – неистова графомания се развива напоследък…

 

В издателството четем осем души, а когато има по-редки езици, които не знаем, включваме и външни сътрудници. 

За Холивуд знам, че ако първите три страници от сценария не те „грабнат“, сценарият отива в кошчето. Имам един куп от книги, струпани до креслото ми. Тези, които са към средата на купчината и по-надолу, нямат никакъв шанс да се изкачат нагоре, защото отново се трупат нови и нови неща… това ме ужасява. Мисля, че трябва да ограничим и броя на книгите, които издаваме. Заприличали сме на всекидневник – издаваме по две нови заглавия на седмица. Затрупваме се с книги, на които нямаме време да обърнем достатъчно внимание.

 

– Пълно е с интересни случки. Случвало се е да издадем книга без заглавие на корицата – „Киното на желанията“ на Алмодовар. Пускаме я сгрешена на пазара и веднага на страниците на голям вестник се появява рецензия, в която авторът обяснява, че тази книга няма заглавие, но и няма нужда, защото неин автор е не друг, а великият Педро Алмодовар.

 

– Много трудно! Това е един от най-трудните жанрове. Мисля, че е по-лесно да напишеш роман. Аз съм колекционер на готварски книги – имам много книги на различни езици от цял свят. И мога да кажа, че в световен мащаб хубавите готварски книги са малко. Те стават все по-красиви и добре илюстровани, но по тях не може да се готви. Тези книги са като от кутюр – мода, която никой не носи, но тя някак си съществува. Една готварска книга във всекидневието не трябва да е албум с хубави снимки, а по нея трябва да може да се готви. Това е критерият, по който аз съм се ръководил в моите книги. При мен всичко е изпробвано и няма такива понятия като „сол на вкус“, „докато стане“, „докато омекне“…

 

– Замалко щях… И концепция бях измислил, и име – щеше да се казва „Далеч от Толедо“. Но хора, които разбират от този бизнес, ме разубедиха. Едно е да готвиш за приятели, друго е да изчисляваш оборот и да надзираваш от сутрин до вечер какво става в кухнята. Избрах да си живея спокойно.

 

– Няма да е готварска. Може би някой ден, ако имам вътрешна потребност, ще седна да напиша книга. Но трябва нещо да те кара отвътре. А аз съм нещо като говореща книга. Мога да разказвам истории в продължение на часове. Но това е книга, която се говори, и тя е в главата ми. Историите, които разказвам, понякога са много смешни.

 

– Не. Опитвам се да си ограничавам контактите. Не участвам и във фейсбук, защото трябва да отделям време за снимките на хора, които не ме интересуват. Но веднъж влезеш ли в социалната мрежа, те води някаква инерция, някакво любопитство и тя се превръща в машина, която те гази и мачка. Когато общуването в интернет стане прекалено, е страшно.

 

– Това няма да се случи. Всички медии съществуват паралелно. Когато са открили радиото, са казвали, че ще загинат вестниците, като са измислили телевизията – че ще загине киното. Нищо от това не се случи – съществуват си и вестниците, и телевизията, и киното, и книгите, и интернет, и всичко, което не знаем какво е и което ще се появи тепърва. Много е хубаво, че има различни начини да се комуникира с културата. Когато започнахме преди 20 години, нямаше дори и компютър – всичко се пишеше на пишеща машина – по три коректури, и се преписваше. Така една книга се печаташе по 6 месеца. Можеше ли преди 20 години някой да каже, че днес всеки ще си носи телефона в джоба?

Вече има едно поколение, което се е наситило на интернет и има нужда да се върне към класическото четене. Има и едно поколение, което загубихме някъде по пътя…

 

– Това е, защото книгоиздаването в България съществува в една враждебна околна среда. Тук за 20 години държавниците не можаха да разберат, че четенето и книгите са въпрос от сферата на националната сигурност. Без да преувеличавам. Това е първостепенен въпрос за оцеляване на нацията и държавата. И досега управляващите се правят на „ударени“, когато стане въпрос за книгата. Ние сме единствената държава в Европа, която облага книгите с еднакъв данък както всички други стоки. Когато от Европа ни кажат нещо за селското стопанство, за съдебната власт или за енергетиката, скъсваме си краката да тичаме според указанията… А нямаме никакво законодателство, свързано с книгата.

 

– Много. Имал съм редица възможности да остана в чужбина. Дори по време на най-дълбоката криза ми предложиха да остана на висок пост на франкфуртския панаир на книгата. Предлагали са ми да бъда директор на културния център в Берлин, на културния център в Париж. Но всичко това дълбоко не ме интересува. Основната ценност, която съм си извоювал тук през изминалите 20 години, е да не завися от българската държава. А иначе България е една прекрасна страна, ако човек има възможност да се абстрахира от текущите неуредици… Защото не всички могат да си го позволят.

Има и кадърни хора, които погинаха по пътя на демокрацията. Истината е, че и в нашия бизнес изискванията да се наложиш на един изключително труден пазар, какъвто е нашият, са много. Сигурно това, което казвам, е жестоко, но живеем в нещо като пустиня с няколко оазиса – каквито са големите градове. Трагизмът е, че всичко е концентрирано в големите градове. Може би 80% от пазара на книги са тук, в София, където няма истинска безработица и кризата не е криза. Докато в провинцията е различно. Книгите не отиват там, защото нито има кой да ги занесе, нито кой да ги купи.

 

– За всяка книга, която съм искал, но не съм успял да издам, след това съм се благославял. Верую ми е поговорката „Всяко зло – за добро“. Може би в някакъв смисъл съм суеверен. Но това не значи, че не минавам под стълб или че не излизам в петък, 13-и. Вярвам в съдбата и в късмета. Господ си знае работата. Мен господ си ме обича, защото си имаме някакви роднински взаимоотношения. (Смее се.)