Родени да пишат
от Мирослава ИВАНОВА
Снимки Издателство „Вакон“
юни, 2012 г.
Книгите и текстовете участват в мегамаратонски състезания, без дори да подозират. Интересното е, че винаги печелят, ако са наистина добре написани.
Иво Иванов
Когато журналистиката се събуе боса, съблече си дрехите, преметне върху кръста си една препаска, изтъкана от чиста литература, и започне да тича през историята, която иска да ни разкаже – значи някой е решил да пише в т. нар. стил гонзо. Той или е участник в събитията, които описва, или пък се докосва до хората, които са генерирали една или друга значима случка. Във всеки случай преживяванията на автора са водещи за историята. Ако човекът, който пише (или тича), живее в Канзас, то той не е представител точно на стила гонзо. Той владее своеобразен стил в писането, който аз наричам „Иво журналистика“ и на който скоро ще посветя отделен материал. Сами се досещате, че първият участник в импровизираното бягане на моя текст се казва Иво Иванов. Името на втория участник е Кристофър Макдугъл. И двамата са
Кристофър Макдугъл
колумнисти за презокеанския печат
а общата им любима тема е спортът. Макдугъл, също като Иво, силно обича баскетбола, но в нашия текст ги събира любовта към… тичането. И двамата са спортисти и като такива имат множество преживени контузии и травми. Лявото коляно на Иво е едното от „две димящи дула“, а когато Кристофър една сутрин през 2001 г. излиза да направи леко бягане на заснежен черен път, внезапно се свлича на земята от непоносима режеща болка в стъпалото. Инцидентът отвежда Макдугъл при един от най-добрите спортни лекари на Америка. „Защо ме боли кракът?“ – пита го Кристофър. „Проблемът е в бягането“ – отвърнал докторът. Отговорът му заплита, а после разплита една от най-интересните и вълнуващи истории, които някога съм чела. Всички нишки в тази история Макдугъл описва в
невероятната книга „Родени да тичат“
Кристофър се впуска по следите на митично индианско племе, което живее в непристъпния Меден каньон на Северно Мексико. Испанизираното название на племето е тараумари. Автентичното им име е рарамури, което на техния древен език означава „тичащите хора“. Особеното на това племе е, че всеки негов представител е способен да пробяга не просто маратон, способен е да пробяга мегамаратонска дистанция, равняваща се на 240 км, при това при изключително труден, насечен планински терен. И независимо дали е дете на 12 години, или „старец“ на 80. Нещо повече – ако смятате, че краката на тези свръххора са настанени удобно по време на бягането в маратонки за по неколкостотин долара – жестоко се лъжете. Те бягат боси и почти голи, само с парче плат, подобно на пола, преметнато около кръста. За
Тараумар
тяхната удивителна история
и книгата на Кристофър научих първо от трилогията (три статии) на Иво Иванов, наречена „Най-голямата тайна“. Макдугъл успява да проникне в мистерията на тараумарите благодарение на единствения бял човек, допускан някога в затвореното, изолирано и дълбоко скрито в лабиринта на каньона племе. Прозвището на този бял човек е Кабайо Бланко (Белия кон). Странникът Кабайо слял живота си с този на тараумарите и постепенно придобил повечето от характеристиките на племето. Когато Иванов пише своите текстове за него, Белия кон живее в колиба без ток и течаща вода и има само няколко книги и газена лампа. Изобщо не си мислете, че историята на този човек се развива преди едно, две или повече столетия. Не. Текстовете от трилогията са написани преди не повече от три години. Истината обаче е, че Иво разказва за човек, който се е
слял с индианско племе
чиято физика, психика, обичаи и нрави на практика не са се променяли през последните 500 години. С други думи казано – това са може би последните хора на планетата, които са непокътнати от развитието на човечеството и от този така оспорван напоследък „прогрес“ на цивилизацията. Тези хора не познават материалния свят, а също и нито една от болестите на съвремието, както и нашите спортни травми. Освен това са щастливи. Истински щастливи. Никога не им се налага да търсят изход, защото пред тях винаги има път.
Формалният повод за моя текст беше
Кабайо Бланко
мистериозното изчезване на Кабайо Бланко
преди около два месеца. Един ден той започнал да тича и… не се върнал. Десетки спасителни екипи дни наред претърсвали непристъпната местност на Медния каньон в Северно Мексико. И един ден намерили тялото. Белия кон изглеждал абсолютно спокоен – отишъл си от този свят точно както сам предрекъл в книгата на Макдугъл. „Когато дойде моят ред да умра, сигурно ще бягам някъде из планината, ще почувствам края и ще намеря някоя уютна хладна пещера. Ще легна в нея и просто ще затворя очи завинаги.“
Иво Иванов е единственият българин, който се е срещал с Кабайо Бланко. Подобна среща е един от онези (както обича да казва Иво) „животопроменящи моменти“. Тя е шанс, който идва само при онези, които могат да тичат към него търпеливо, дълго и… свободно.
Случи се така, че постоянно усъвършенствах представата си за този текст. Преди да седна да го „тичам“ (разбирайте, пиша), мислено правех малки тренировки, като пробягвах различни терени. Постепенно в него навлязоха хора, някои от които не се познават помежду си и повечето от които самата аз не познавам лично. Сега искам да ви запозная и с едно момиче, с което скоро се срещнах за първи път.
Името му е Елена
и работи във „Вакон“. Профилът на това издателство ми харесва много и реших да споделя с нея една „голяма тайна“. „Не знам как избирате книгите, които да издадете – започнах аз. – Но ви препоръчвам да четете текстовете на Иво Иванов. Няма книга, родена отвъд Океана, която да не е споменал в текстовете си и която след време да не е била с изчерпани тиражи при издаването є на български език.“ Момичето се усмихна и каза: „А знаете ли как стана така, че издадохме „Родени да тичат“? Моят шеф Емил Бонев прочел преди време статиите на Иво Иванов, но не е обърнал внимание, че има и книга за племето. След време на един панаир на книгата читател му е препоръчал Born to run и му показал оригинала. Шефът ми веднага разпознал историята, за която знаел от статиите на Иво Иванов, направил проучване и
решил да издаде книгата на български
Ето какво е казал Белия кон специално за българите по молба на Иво. В тези думи ще намерите смисъла на всичко, което в крайна сметка споделят тараумарите, самият Кабайо и всички хора, които си дадоха среща в този текст: „Докато другите воюват, ние се събираме тук, на дъното на нищото, в мястото, от което сме дошли и от което сме омесени. За да създадем мир, хармония, истина и красота и за да споделим с всички това, което майката земя толкова щедро ни е предоставила. Корима – споделяне. Нека рарамурите и всички ние по нашия собствен неповторим начин продължаваме
да тичаме свободни
Излиза, че книгите и текстовете участват в мегамаратонски състезания, без дори да подозират. Интересното е, че винаги печелят, ако са наистина добре написани. По този начин трилогията на Иво беше спечелила според издателя, който почти веднага щом видял „Родени да тичат“, откупил правата є и дал старт на маратона на книгата на Макдугъл в България.
Сред нас, покварените от цивилизацията, са пръснати хора, които наричам „пишещите хора“. Двама от тях – Иво Иванов и Кристофър Макдугъл – живеят в най-осакатената от консумацията държава – САЩ. И двамата са мегадобри. В състояние са да стигнат до дълбините, в които е скрито нашето изцеление, после да дотичат до нас, читателите, и да ни го поднесат. Дълбоко вярвам, че в родените да пишат се крие нашето спасение.