от Мирослава ИВАНОВА
Снимки Личен архив
„Белязана”, „окрилена”, „подета”, „пребродена”, „неутаена”, „дъхтяща”, „заслонена”, „всесилна”… „благодат”. „Букетче”, „съдбини”, „цветчета”, „нежни”, „отивам”, „свивам”… „моретата”.
„Погалиш”, „запалиш”, „седефен пясък”, „слънчева диря”… „отблясък”.
Ако искате да я погледнете в очите, трябва да разгърнете стихосбирките й. Взех думи от нейните стихотворения и ги подредих както намерих за добре. Иначе не можех да пристъпя към представянето на тази жена. Вижте колко прекрасни и деликатни са дефилетата на думите, които тя лирично е избирала.
Не искам да се впускам в размишления дали поетичното е документално, само малко се тревожа дали от моя документиран разговор с нея ще можете да придобиете усещането, което неминуемо възниква при всеки контакт с тази жена. Затова ще ви кажа на какво ми прилича общуването с нея. Бяло е и е леко. Като перце. Вземаш го внимателно с едната си ръка, слагаш го в дланта на другата. А то те гали. После свиваш ръка и го запазваш.
Поетесата
Румена Шиндлер-Коларова е българка, която живее в швейцарския град Тун, който пък е побратимен с българския град Габрово. В Тун е учредено швейцарско-българско дружество и всеки швейцарец, който членува в него знае за България и участва в различни проекти, свързани с нашата страна. Впрочем подобни регионални инициативи имат дълбоки традиции в Швейцария и отдавна са доказали своята полезност.
„Децата ме зареждат с бодрост, аз ги зареждам с борбеност”.
Румена е родена в Русе
завършила е английска и френска филологии, а ако се зачетем в тези от стиховете й, които определя като биографични, можем да обобщим: „Родният си град напуснах / преди петдесет години; / родната страна – / преди петнайсет; / любимият – / ще станат / два пъти по двайсет. / Децата, като мене, / заотлитаха от вкъщи”…
Румена със съпруга си.
Отседнала в хотел
когато през пролетта на тази година се завърнала в България, за да представи две от стихосбирките си. Издадените поетични книги на българката са вече десет, а наскоро Румена е получила голяма радост и признание – членство в писателския съюз на Швейцария, събрал най-добрите от пишещите хора. Впрочем съюзът се казва „Авторки и Автори на Швейцария”.
Румена е омъжена за швейцарец. Щастливата любов на тази двойка е умножена по любовта на пет деца. Той има три деца от първия си брак, тя – има две.
„Борческа натура съм, боря се до последно. И не толкова за себе си, колкото за близките си“.
– Госпожо Шиндлер, как заминахте за Швейцария?
– Работих цели 21 години като преводач в министерство на външните работи, а последните две от тях – в посолството на България в Швейцария. Беше минала около година и половина, откакто вече бях в Берн, срещнах съпруга си и наскоро след това се оженихме. След женитбата повече нямах право да работя в посолството. Такива бяха правилата тогава.
– Имахте ли страхове? Не се ли питахте какво ще правите цял живот в тази страна?
– Не ми е оставало време да мисля по този въпрос. Майка ми и двете ми момиченца, близначки, които по това време бяха на десет години, ме придружаваха още докато работех в посолството. Когато се омъжих, аз изцяло се отдадох на образованието на децата си. Те разбира се ходеха на училище, но аз имах амбицията да им предам всичките знания, които имах. Някъде до към двайстата година на момичетата използвахме всички възможности за творчески ваканции в чужбина. Целенасочено посещавахме музеи, галерии, замъци. Аз подготвях всичко предварително. Разгръщах всички възможни източници за историята и културата на страната. Мъжът ми се включи в този мой ентусиазъм при подготовката на пътуванията. Освен това за всеки празник ние правехме представление в къщи. Подготвяхме пиески, игри, маскаради. Научих децата на две хора, но пък тези две хора ги представихме първо в тяхното училище, а после и пред едно швейцарско дружество на френскоговорящите в Берн. И там се премятахме по сцената (смее се). Беше невероятен период. Когато отворя албумите, отново потъвам в атмосферата на тези хубави изживявания.
Поради всичко това не ми остана време да ръзсъждавам дали мястото ми е в Швейцария или не е. Мястото ми беше в семейството. При децата ми, при майка ми и при съпруга ми, който наистина е благородник по сърце.
– Колко хубаво говорите за него…
– Разведох се, когато децата бяха бебета на шест месеца и те не познаваха друго мъжко присъствие около мен. Ходех на работа, бях много ангажирана, защото вечер често имаше коктейли или събрания, понякога само ги зървах вече заспали. Майка ми се грижеше за тях безпрекословно и с ентусиазъм. Мъжът ми веднага осинови момичетата, без аз да съм се сетила и молила за това. Образувахме едно българо-швейцарско семейство, в което мъжът ми има наистина голяма роля. Също така веднага той пожела да стане български гражданин.
– Какво казва съпругът ви за България?
– Той толкова харесва България, че в самото начало искаше да живеем там. След това имахме чести връщания в България, свързани за жалост с болници, покрай лошото здраве на мама. Съпругът ми видя доста нередности и вече няма желание да живеем там. И тук в дълбочина има явления, които приличат на българските, но тук те са по-напудрени и обикновеният гражданин не страда така, както в България. Мъжът ми е много толерантен. Толерантността е много характерна черта за швейцарците. Той харесва всичко, което харесвам и аз. Ако това не е висша форма на обич не знам какво е. Много съм благодарна и на него, и на космическите сили, които ни събраха.
– Как се молите за децата си?
– Моля се да останат сърдечни, българки по душа, каквито те са, независимо че на осем години дойдоха тук. Аз вече отдавна не пътувам, защото с мъжа ми някак заседнахме, но те продължават да осъществяват мечтите ми за пътувания.
– Съществуват ли много стъписващи различия между българите и швейцарците?
– Славянската, българската сърдечност и емоционалност, дори в най-осакатения си вид, топлят повече, отколкото учтивостта на швейцареца. Това е нещото, с което всеки път се сблъсквам. Нашата емоционалност се сконфузва пред премерената учтивост на швейцарците. Няма ги тези приятели, които човек има в България. Няма го това, да се обадиш на приятел и да кажеш: „Мога ли да поговоря с теб? Мога ли да дойда?” Тук трябва срещата да е определена, да си поканен. Дори ми се е случвало да отида някъде внезапно и да ме държат на входната врата, понеже не съм била поканена предварително. Малкото приятели, които ми останаха в България не мога да сравня с никого от тукашните познати.
Само едно семейство от съседите ни са по-ентусиазирани за контакти, но не мислете, че се виждаме често и сядаме на големи маси. В Швейцария е съвсем естествено да те поканят един до два пъти в годината на кафе и да ти поднесат само кафе. Никога не бих направила подобно нещо, винаги ще намеря какво още да прибавя към кафето. Обикновено приготвям домашен кекс.
– Имате ли си най-добра приятелка, с която си говорите по женски за семейството, децата…
– Най-добрата ми приятелка тук е българка, която е омъжена за швейцарец и която е моята България тук. С нея мога да разговарям на всички теми, тя също пише и аз се възхищавам от таланта й. Името й е Евелина Ламбрева-Йекер и с нея си споделяме главно болките, които са свързани с България, с нашето писане, с мъките по издаването на книгите, с приемането на нашите писания и тук, и в родината. Имам още три приятелки тук, и то все българки. Това са моите топли контакти.
– Много хора в младостта си пишат стихове, но после спират, разбират, че това не е тяхно поприще, че поезията не е тяхното изразно средство. Вас какво ви обърна към поезията?
– На девет години написах първото си стихотворение. „Ставай, мари мързелано, / вече не е рано…” Така някак звучеше, но не знам кое ме е накарало, може би домашната атмосфера. Винаги е имало книги в къщи, винаги съм чела.
– Кой е първият читател на вече готовото стихотворение? На кого се доверявате в това отношение?
– Съвсем, съвсем в началото това беше майка ми, която преподаваше френски език в университета в София и имаше определен вкус към писането. Самата тя пише. Впрочем до ден днешен, на нейните 87 години, тя пише и на български, и на френски. Стиховете й са предимно хумористични и… хвалебствени, когато са посветени на двете й внучки. Сега първият ми читател е Георги Чобанов, главният редактор на LiterNet (портал за текстове от класическата и съвременната българска и чужда литератури, критика и хуманитаристика – бел. ред.), а след това и Евелина Ламбрева и другите ми приятелки.
– Писането е…
– Приятен процес, защото когато човек концентрира мисълта си в създаването на стихотворение, той попада в друг свят, който увлича, променя идеите и ги прави често различни от първоначалната мисъл, която те е осенила.
Вече втора година пиша така наречените лирични миниатюри. Те приличат на хайку, но не са, защото европейските езици не могат да се поберат в системата му, то е създадено за японския език. Тази концентрирана поезия ми доставя невероятно удоволствие. Стремя се в рамките на три или четири реда да кажа всичко със силини образи.
– Тъжна ли е поезията ви? На мен такава ми се стори. И да се чуди човек защо е така? Вие сте толкова лъчезарен човек…
– От ранна младост съм харесвала повече трагедията, отколкото комедията (смее се). Много хора възприемат поезията ми като тъжна. Аз казвам, че тя е замислена. Замислянето има дълбоки тонове, каквито са звуците на виолончелото… Когато сезамислиш, осъзнаваш отново и отново,че животът не е карнавал и има много малко поводи да се роди весело стихотворение.
– Вероятно няма да се учудите, че ще ви попитам за стихотворението „Двойно гражданство”… Можете ли да го разкажете с непоетични думи?
– То е ясно казано поетично, но ще се опитам да направя допълнителен коментар. Въпреки тази картина на хубав семеен живот, която ви описах, липсата на българското, на приятелите, се чувства неминуемо. Българските ми корени не могат да бъдат присадени на друго място. Мисълта ми винаги е назад към България. Може би ще зазвучи прекалено патриотично, но наистина родината е една. Има нещо много дълбоко, което остава във всеки човек, освен ако не е лишен от човешки добродетели. За мен България е моята страна. Независимо от двойното гражданство не мога да кажа, че Швейцария е моята страна.
Никога не съм се чувствала емигрант или имигрант. Все съм оставала в България. За да си емигрант трябва да напуснеш страната си. За да си имигрант трябва изцяло да си се включил в живота на другата страна. Аз не мога да кажа, че не съм се интегрирала в живота на Швейцария, но все пак не съм напускала България нито в мислите си, нито в чувствата си. В такъв смисъл съм една прелетна птица, която винаги се връща назад да свие гнездото си там, където е видяла за първи път белия свят.
Двойно гражданство
Двойно гражданство имам,
ала никъде
не съм «добре дошла»:
в Родината –
все по съм нежелана,
в чужбина –
си оставам чужденка.
Сред своите
съм някак чужда,
сред чуждите –
съвсем далечна –
находка екзотична
и ненужна,
случайно ползвана
пътечка…
А в мен живеят
две държави
и образите
на обични хора –
вселена цяла
на живот дъхтяща,
осъдена
все да изпраща.
Двойно гражданство имам
и болката
да нямам “у дома”.
(из стихосбирката „Гарвани“)