СЕЛСКИ ЛЕГЕНДИ

Селски легенди
 
от Красимир ПРОДАНОВ, главен редактор на списание „Усури“

 

Снимка ©Tatjana Gupalo – Fotolia.com

 
 
Смилянският фасул, пастата от Тоскана и френските франзели си приличат по едно – вкусни са.  Да съществуват обаче в обединена Европа, оказва се, не е никак лесно.
 
Континентът ни, на който всичко се определя от строги законови рамки, рискува да загуби част от традициите си и цвета си, защото европейското законодателство е ориентирано към индустриалното земеделие, което прави задачата да си различен много, много трудна.
Там обаче, където правилата са строги, идва ред на изобретателността. Докато по земеделските полета се налагат определени „нормативни“ сортове, малки организации се грижат за своите „съкровища“ по най-необичайни начини. Създават мрежи от екоселища и използват забравени места, настанявайки ценни сортове в гълъбарници. От полето пък плодовете на труда им влизат право в… музея.
Целта е една – да се запази разнообразието, както и автентичното, което пък да осигури поминъка на много хора, главно в по-малките населени места.
 
Бобова култура
Марките, които добре познаваме, често са предмет на спекулации. Така вместо смилянски фасул в магазина можем да попаднем на не толкова вкусен и китайски. Това предупреждение важи и за Унгария, където традиционно се гордеят със своите сортове. В Йоршег всяка година се организира и фестивал на фасула, който подкрепя и туризма в това икономически затруднено кътче на държавата.
Жителите на Смилян също трябва да са благодарни на природата заради прегръдката на Родопите, в която живеят. И в България починът е същият – традиционната бобова култура излиза на сцената, за да покаже какво богатство е тя за местните. Музеят на фасула в Смилян бързо натрупва популярност след създаването си; в селото се организира и празник, който чества именно всичко, свързано с бобовите зърна. Така убедително се подсказва, че една селскостопанска култура може да бъде едно цяло с живота и миналото, със земеделието и екологията, а в наше време – и с туризма.
Музеят на смилянския фасул и работата на производителите му в този регион са включени сред примерите за неиндустриално земеделие, подкрепяно от програмата „Семена на познанието“. За по-малко от година земеделци посещават пет страни в Европа, за да научат повече за начините, по които оцеляват колегите им. Сред тези пет държави е и България, в която земеделието също се индустриализира бурно през последното десетилетие.
Една от последиците например е
 
изчезването на малките фурни
Вследствие на строгото законодателство и нерегламентирания пазар много от дребните хлебопроизводители фалираха. Оцеляващи се оказаха големите играчи, които постепенно затвориха цикъла на производство – отглеждат пшеницата, преработват я в свои мелници, а после пекат от добитото брашно хляб. Така пресният вкусен хляб, изваден от малките фурни, се превърна в минало, а за аромата му няма как да се разкаже.
Но понеже проблемите ни вече са европейски, да видим какво правят събратята във Франция. Заплашени от същата схема на развитие на бизнеса, френските хлебопекари се обединиха в сдружение. Важно за тях обаче е и да запазят старите сортове пшеница, които вече изчезват от селските райони. За целта те създадоха „живи колекции“ – с помощта на отречените от индустриалците сортове ще произвеждат и хляб с неповторим вкус, който ще спечели за каузата си и много клиенти.
 
Доматите на съседа са по-вкусни!
Пак във Франция се ражда и един интересен модел, който може да служи за пример, колко важни са усилията да се съхрани автентичното и традиционното. За да защитят дребните фермери, хората се организират на групи в почти всички градове – членовете на групите са потребители, които подписват договор с местен зеленчукопроизводител, например за шест месеца. После заедно с него избират сортовете и решават какви количества от тях да се отгледат. А в активния сезон реколтата се разпределя всяка седмица в зависимост от предварителните уговорки.
Този пример на справедлива търговия (fear trade) показва колко е важно да не оставяме без подкрепа тези, които разчитат на собствения си труд, произвеждайки краставици, домати или чушки. Фермерът се чувства защитен, потребителят пък купува храна, която е по-чиста и здравословна. И безспорно, по-вкусна.
Схемата, по която производител и клиент са приятели, има много варианти за развитие. Прилага се и на много места – някъде напълно неформално и без наличие на организираност. Интересни са и нюансите є – италианският кооператив „Корнале“ например не само доставя всички зеленчуци до вратата на семейството, което си ги е поръчало, но има и ресторант, в който ги предлага и сготвени. В менюто пък се разяснява от кого е отгледано всяко едно късче в чинията ти.
 
Голямо добро за природата
Подкрепата за твоя съсед обаче не е само на финансово ниво, което би позволило прехраната му, защото обикновено такива малки форми на земеделие правят едно голямо добро на земеделието, почвата, пък и природата като цяло. Неиндустриалното земеделие обикновено страни от спорни методи, включващи придобиване на големи реколти благодарение на пестициди или генетично модифициране. Показателен е фактът, че на много места в Европа именно малките производители са първите, които се обединяват срещу „новостите“ в земеделието – те алармират, че генетично модифицираните организми (ГМО) застрашават пчелите, че са заплаха и за традиционните сортове.
А за България, която държи на картата на Европа да е известна със своите вина, розово масло и зеленчуци, това наистина има значение!
Най-важната задача е да се запазят нещата така, както природата ги е създала – неповторими по цвят, по форма, а и по вкус.
 
 
 
Земеделие на възраст
Необичайна грижа полага Земеделският университет на Кастилия, чиито най-примерни служители гонят 80-те. Това станало възможно, след като учебното заведение сключило договор със старчески дом, чиито обитатели се грижат за биоразнообразието, засаждайки редки местни сортове и събирайки после семена от тях. Университетът организира и два пъти годишно панаир, който обаче е на колекционерски начала, защото градинарите от околните райони го използват, за да си разменят съвети, идеи и, разбира се, семена.
 
 
Картоф и половина
Разочарован от работата си в университетите, историк решава да изследва биоразнообразието в малки села и открива забравен сорт картофи, който се казва La Quarantina. В миналото гордост за планинските райони в италианската Лигурия, сега той „обитавал“ само спомените на местните. Поне докато не се оказало, че все пак се отглежда от двама земеделци. Импулсът за спасяването му бил толкова силен, че се създала асоциация, която днес може да се похвали с реколта от 4 тона – да се чудиш за яхния ли по-напред, или варени.
Фабрика за калории
Екологичното винаги е по-здравословно, убеждаваме се и в случая с фабриката за спагети Pastificio в района на Кианти, Тоскана, в която се използва технология, сменила вече четири поколения работници. Продуктите се обработват и сушат на по-ниски от индустриалните температури, като това запазва протеините и аминокиселините в тях. Твърде вероятно е обаче най-вкусните и най-диетичните спагети на света да са и най-скъпите, като имаме предвид, че от Тоскана попадат директно в парижки ресторанти.