СИНДРОМЪТ „ЛОША МАЙКА“ – втора част

 

 

 

 

 

"Ти кого обичаш повече – мама или татко?“ Децата се притесняват да отговарят на този въпрос. А ако се случи да отговорят, отговарят с нещо от сорта на „Аз обичам шоколад!“. Очевидно е, че въпросът не е толкова маловажен обаче, щом всяко следващо поколение възрастни продължава да го задава. Питат най-вече родителите и се надяват отговорът да бъде: „Обичам теб най много на света!“

Защо възрастните задават подобни детински въпроси на своите деца? Защото си ги задават и на самите себе си: „Кого обичам повече – сина си или дъщеря си, по-малкия или по-големия?“

Връзката между децата и родителите е една от най-сложните и да я заздравят, са в състояние единствено възрастните. 

 

и нашите отношения с всяко едно от тях са единствени и уникални. Например връзката между майката и дъщерята не е същата като връзката между майката и сина. По един начин обичаме 20-годишния младеж и по съвсем друг – шестгодишното хлапе.

Различният характер и личните качества на децата ни също са основания да изпитваме различни чувства към тях. Не е прието да си признаваме (дори пред самите себе си), че обичаме децата си по различен начин. Нещо повече, смятаме тези признания за неприлични заради погрешния извод, който правим: „Щом не обичаме децата си еднакво, значи обичаме едното дете повече от другото.“ И никой не се досеща, че в любовта

 

Дори майките, които се кълнат, че обичат децата си абсолютно поравно, описват различния начин, по който те са се появили на бял свят и как се държат по различен начин в една и съща ситуация. Точно тези техни разкази всъщност определят уникалните чувства, които на практика родителите изпитват към всяко дете поотделно.

Психоаналитиците твърдят: „Много братя и сестри имат различни майки.“ Какво означава това? Всяко дете се появява в определен момент от живота на майката. Жената, която е родила второто си дете на 35-годишна възраст, вече съвсем не е жената, която се е сдобила с първото си дете, когато е била на 19 години. Можете ли да си представите, че тази жена обича децата си по еднакъв начин?

Да обичаш детето си, означава да обичаш неговата уникалност. Но любовта към детето е особено чувство, то не прилича на любовта към партньора или към другите ни близки хора. Детето е най-родното същество за майката, най-скъпото, най-нейното. Изразът „моите деца“ само изглежда обикновен, но е натоварен с дълбок смисъл.

„Бях по-малката сестра в семейството и в продължение на много години усещах едновременно две много силни емоции. От една страна, изключително силната любов на родителите ми, и от друга, голямата неприязън на сестра ми. Докато бях бременна с второто си дете, непрекъснато мислех само за едно – да не допусна подобно нещо да се случи и с моите деца. Нито едно от децата ми не трябва да се чувства ощетено или пренебрегнато за сметка на другото. Първата година от живота „на два фронта“ се оказа много тежка. Честите боледувания на по-малкия ми син ме принуждаваха да прекарвам с него повече време. Изпитвах чувство на вина и от време на време превключвах на режима „грижа за другия ми син“, който е с две години по-голям. След това започна да ми се струва, че полагам повече грижи за големия си син, а малкият расте като тревата в полето. Моите емоционални „премятания“ от единия към другия продължиха дълго време. Не се размина и без обидните упреци: „Ти обичаш него повече от мен!“ Самата аз често се питах:„Кого обичаш повече?“ С облекчение разбирах, че моите чувства към всеки от двамата ми синове са силни и дълбоки. Интересното е, че съществува и една трета любов – към тях двамата едновременно като към едно цяло. Физически усещам, когато единия ми син го няма, и тъгата по отсъствието му ми пречи да обичам другия пълноценно.“

Ако вие в действителност обичате децата си по различен начин, определете с какво са свързани вашите чувства? Започнете така: „Вики е много мека по характер, винаги е добра и внимателна. Харесвам обаче енергичността на Митко, неговия весел нрав. А при вида на най-малката – Зори, просто умирам от умиление.“

Такова едно отношение не би могло да травмира нито едно от децата ви.

 

Опитвайте се във всеки момент, когато обръщате внимание на едното дете, да обяснявате на другото защо постъпвате така. Например „С теб ще поиграем на „Монополи“, защото ти обичаш тази игра, но с брат ти ще отида до магазина, защото той има нужда от ново яке.“

Освен това се старайте да отделяте внимание на децата си по различен начин. Едното може да има нужда от повече физически контакт, другото – от повече разговори, третото – да му бъде дадена свобода, за да покаже своята самостоятелност.

Към всички свои деца трябва да се отнасяте така, че те да ви усещат като опора и че сте на тяхна страна.

Давайте на всяко от децата си това, от което то има нужда в дадения момент. Така не само ще „разпределите“ любовта си „симетрично“, но и ще дадете възможност на братчето (или сестричето) да разбере, че когато то е в ситуация, в която има нужда от подкрепата ви, може да разчита, че ще я получи. Именно тази увереност, а не абстрактната „симетрична“ любов кара децата ни да се чувстват добре и защитени.

Но въпреки всички изложени аргументи е твърде възможно да продължите да „пътувате“ към остров Утопия, където всички се обичат и ценят еднакво. Колкото и странно да ви се струва, вместо да се стремите към несъществуващия остров, вие просто трябва да смените посоката и целта.

Представете си гнездо, пълно с малки птичета, които цвърчат и с отворени човки очакват майка им да долети при тях с храна. Тя долита, но носи само едно червейче, а всички пилета искат да ядат – дори и онези, които са били нахранени при предишното є долитане в гнездото. Има ли справедливост в птичия свят? Такава, каквато ние си я представяме? А именно, че любовта и храната трябва да бъдат поравно за всички малки птичета. Това не знаем. Сигурни сме обаче в едно. Птицата майка трябва да нахрани всичките си деца, така че те да могат да пораснат и да излетят от гнездото. Светът е устроен така, че не всички получаваме всичко поравно, но всички имаме шанса да се родим и да пораснем.

Ние сме заложници на традиционното убеждение, че трябва да обичаме всички свои деца поравно, а те пък ревниво следят на кого не се обръща достатъчно внимание в семейството. Чудим се как и кого да изкараме „лош“. Забравяме, че както и децата, майките също са различни – различно добри, но не и лоши. Любовта към децата не може да се мери с мерки и теглилки. Тя се разпределя безпогрешно с помощта на неповторимата интуиция, с която е дарена всяка жена, станала майка.

Както впрочем и всеки мъж, който пък е станал баща.