Снегът се топи, следите остават

Фамилията му идва от прапрадядо албинос в бащиния му род, на когото хората казвали „бял мъж“. Последните две поколения, носители на това име обаче, натоварват бялото със съвсем друга символика – то е снежнобяло, а по пътя към разчитане на значението му има гъста мрежа от следи. Ще ви посоча най-широките от тях.

Станимир Беломъжев е

в момента у нас. Личен треньор му е неговият баща Иван Беломъжев. Майката на Станимир, Веска, също е треньор, като през годините се е занимавала повече с децата в този спорт. Сестра му, Стефания, е състезател по ски ориентиране и преподавател във Великотърновския университет, където обучава бъдещи учители по физическо възпитание.

Станимир се качил на ски, когато бил на две години, а от родителите си знае, че като много малък по-добре вървял със ските и щеките, отколкото пеша. Първите му „бели“ спомени са от времето, когато бил на 5–6 години. „Падания, ставания, много сняг, а аз, като анимационен герой, овъргалян в снега. Първото състезание, в което участвах, е пак от това време. На Беклемето (планински проход в Троянския Балкан –бел. ред.) се провеждаше държавно първенство. Взех участие в състезание между децата на треньорите. Бях най-малкият. През цялото време водех, но точно накрая паднах и ме задминаха. Беше ми много трудно да го преглътна. Сега е различно. Внимавам, защото знам, че една малка грешка може да върне състезателя много места назад. А и вече съм убеден, че мога да бъда победител дори и да не направя добро класиране. Ако проведа състезанието успешно, ако се раздам на 95 процента физически, аз съм доволен, защото съм победил сам себе си“ – казва Станимир.

Тази година на 16 февруари Беломъжев изпита съвсем буквално значението на израза „навръх рождения си ден“. В деня, в който навърши 25 години,

в спринтовата дистанция при мъжете и се качи на най-високото място на почетната стълбичка. В началото на март, на световното първенство, Станимир стана и бронзов медалист в смесената щафета в спринта. Точно през този много успешен за него сезон влезе и в най-добрата възраст за своя спорт. „Според физиолозите най-силните години за цикличните спортове (ски ориентиране, биатлон, колоездене) са тези от 25 до 35. Организмът е развит, придобитият опит е вече сериозен“ – обяснява ми той.

Питам го колко пъти иска да бъде световен шампион. Той отговаря: „Веднъж. Искам да видя, че е преодолимо“. И понеже това момче тепърва ще е по върховете на почетните стълбички, помолих го да обясни просто

един от малкото спортове, които носят медали на България.

Ски ориентирането е комбинация от ски бягане и ориентиране. Всяко състезание се провежда на различно място – в райони, които са затворени една или две години преди състезанието. Смисълът е състезателите да нямат предварителна информация за мястото. По състезателния маршрут има контролни точки, през които всеки участник трябва да премине в последователността, в която те са построени. Стартът е интервален – стартира се през определено време в зависимост от дисциплините. Индивидуалните дисциплини са спринт, средна и дълга дистанция. Отборните са спринт и щафета. (Станимир има най-силни и постоянни резултати в спринта и на дълга дистанция – бел. ред.)

Всеки участник получава картата с маршрута 15 или 30 секунди преди старта. Картата, по която се ориентират състезателите, е обикновена топографска карта, върху която е отбелязана и пътната мрежа от следи, предварително изработени по маршрута. Движението става само върху тези следи, понеже ските са много тънки и не позволяват движение по дълбок сняг. Т.нар. големи следи се правят от големи машини (ратраци), малките следи се правят от моторни шейни. Изборът на следи е въпрос на тактика. Широките следи, които са по-бързи, много често са обиколни. Обикновено организаторите предлагат минимум два варианта за всяка отсечка. Колкото повече варианти има за минаване между две точки, толкова по-технично е състезанието. Състезателят трябва да избяга разстоянието по най-бързия начин и същевременно да се съобрази с релефа – дали има изкачване, или спускане. Трябва да бъде концентриран и да намери баланса между скоростта на придвижване и умението да мисли при тази скорост. „И това в момент, когато си с пулс 180–190 удара в минута, и цялата ти енергия отива към мускулите, за да осъществяват те движението. В ски ориентирането е много важно

Поглеждаш картата, „запечатваш“ я в ума си и после я „прожектираш“ някъде в съзнанието си. Ако прекалено често гледаш картата, скоростта на придвижване пада“ – допълва Станимир.

Събеседникът ми завършва обучението си в Национална спортна академия. Казва, че това е много важен етап в развитието му като спортист, който му е дал възможност да се опознае като състезател и да вникне в теорията на спортната тренировка. Разлиствам издадения през 1986 г. учебник на НСА „Туризъм, алпинизъм и ориентиране“ и чета следното: „Една от най-характерните особености на сегашния етап на развитието на този спорт е порасналото спортно майсторство. Тренировъчната работа е в съответствие с най-новите тенденции за максимално натоварване“. Чуйте как и в какъв смисъл същите изречения се отнасят на практика за работата на баща и син Беломъжеви днес, почти 30 години по-късно.

„Баща ми не е просто мой треньор. Той е

(ваксмайстор е човекът, който извършва специалната обработка на ските преди състезание –бел.ред.) Той е абсолютно всичко, защото ние сме само двамата. По време на състезание с баща ми се разделяме. Той се заема с обработването на ските. Аз отивам на техническите конференции, на които организаторите дават обща информация за маршрута. Не ни стига време и не ни стигат хора. На мен ми е изключително необходим масажист, който да поеме възстановяването ми след състезание. Защото натоварването е много голямо, особено когато за пет дни имаш четири старта. Големите отбори имат отделни ваксмайстори, масажисти, лекари. При тях треньорът изпълнява само преките си функции – да присъства на техническата конференция, да каже най-важните неща на състезателя, да го подкрепи.“

Преди да се разделя със Станимир, му задавам въпроса клише: „Какво ти е дал спортът?“. Вариация на този оглупял от задаване въпрос е: „На какво те е научил спортът?“. Абсолютно разсеяно очаквам отговора, защото той винаги е един и същ. „Дисциплина, постоянство, издръжливост.“ Станимир обаче ми отговори така: „Спортът ми е дал щастие, свобода и любов“.

Каквооо?! Дълбоко съм учудена. Някаква нова спортна религия ли изповядва това момче? За пръв път чувам тези три думи вместо другите три. Мислих, мислих и ето до какъв извод стигнах. Независимо че стотиците му приятели възторжено го поздравяват с „Браво, машина!“ след всеки негов старт,

Няма личен, а тренировъчен дневник, но има сърце. „Щастие“, „свобода“ и „любов“ са думите за „дисциплина“, „постоянство“ и „издръжливост“, но преминали през сърцето на спортиста. Колко хубаво би било, ако трите думи на Станимир бъдат контролни (и опорни) точки на повече хора и във всичко, което правят.

Вероятно вече се е дипломирал в спортната академия, такава беше една от задачите му за края на този сезон. Заедно с баща си е прибрал ските и е извадил маунтин байка, защото за подготовка през лятото практикува маунтин байк ориентиране.

Това е. Снегът се топи, следите остават. Станимир Беломъжев. Белия мъж. Представих ви го от сърце.