СОФИЯ ФОТЕВА

Имам приятелки от училище, от университета, от баскетбола и балета, от автостоп, интернет и от къде ли още не, но не бях имала приятелка от книгите. Нищо не бях чувала за нея, когато бях на 23 години, а тя – на 28. Видях тази снимка на корицата на първата ù книга и си казах: „Не виждам лицето ù, но в това момиче има нещо интересно. Обикновените хора не сядат върху всички столове, а внимателно изваждат един и се настаняват удобно.“ Учтивият интерес, който проявявам при всяко запознанство, веднага се превърна в жив, защото много ми се прииска да имам такава приятелка.

Родена е на 13 август 1971 г. и започва да катери като ученичка в Математическата гимназия в София. Веднъж отишла „за купона“ на скалите край гара Лакатник с момчета алпинисти. Тогава за първи път се вързала на въже и много трудно, но се справила с един от туровете за начинаещи, наречен „Дамата“.

започват да се редят в годините след 1992. София има редица изкачвания от VІ–VІІІ категория по Егюи дьо Шамони във Френските Алпи. Преминава тура на Валтер Бонати и Лучано Гиго на Гран Капюсен и централния ръб Френе на Монблан. Доста изкачвания прави в Доломитите (Италия) – тура на Джовани Батиста Винацер и Еторе Кастильони на Мармолада, Чима Пиколисима ди Лаваредо, тура на Емилио Комичи и братята Димаи на Чима Гранде, тура „Модерни времена“. Туровете, които е минала в България, не ги броя. Републиканска шампионка е по спортно катерене и носителка на купата на НСА по спортно катерене в дисциплината „трудност“. Републиканска шампионка по ледено катерене, с второ място в анкетата за най-добър алпинист на годината (1999) сред спортните отдели и редакции на централните средства за масово осведомяване…

Но най-голямото постижение на София Фотева идва, когато през 1998 г. като участник в българска експедиция преминава Словенския маршрут по Безименната кула на Транго Тауър (6257 м) в Каракорум, Пакистан. Така София става

изкачила този изключително труден скален връх.

Ръководител на експедицията е Николай Петков, останалите участници са Михаил Михайлов, Милен Милчев, Сотир Стойчев, Димитър Колешев. Всички достигат върха на скалната игла.

Всъщност българското изкачване на Транго Тауър е знаково за родния алпинизъм. Транго е една от най-трудните от т. нар. big wаlls (големи стени), защото е висока и е на високо. Фамозният хилядаметров отвес е разположен в тежка климатична зона на изключително голяма надморска височина.

Идеята за Транго се въртяла от много години в главата на Николай Петков, много преди той и София да станат семейство. Животът под един покрив с най-резултатния български алпинист съвсем естествено променя мащабите и на нейните мечти. Петков вече е разпрострял постиженията си върху всички континенти, по най-опасните маршрути на най-високите върхове и по най-тежките турове на най-трудните скали. За София синът им Петър и идеята за пакистанската експедиция се раждат почти по едно и също време – в края на 1997 г.

Една от характерните черти на алпинисткото съсловие е, че катерачите се отличават с добро образование, както и с това, че се изявяват като добри специалисти в професиите си. С инженерната си специалност София не прави изключение от това правило. Алпинистите са и отлично тренирани в това да изкарват пари и да намират спонсори сами, защото алпинизмът е

който все още не може да се похвали с рекламния комерсиален ефект на други спортове.

Голям помощник в организацията на пакистанското начинание е алпинистът Тончо Тончев, пътувал вече два пъти по суша до Пакистан и опознал особеностите на това начинание. Заради инцидент при изкачване самият Тончо отпада от българската група, но участва в подготовката на експедицията с разяснителната кампания, която провежда от болничната стая.

Равноправен член на експедицията е и УАЗ на туристическото дружество в Пещера. Журналистите, които ги изпращат, мислят, че транговците нещо ги баламосват и че не е възможно с това возило да бъдат преодолени общо към 15 000 км по пътищата на България, Турция, Иран и Пакистан. „Корабът майка“, както София нарича превозното средство, всъщност изпълнил предназначението си, макар че според нея през цялото време УАЗ се носел от последната към следващата си повреда.

съпътстват нашите не само по пътищата, но и на граничните пунктове, в пакистанското Министерство на туризма и т. н. В Исламабад сменят превозното средство за пътуването до Скарду и Асколе, после следва трекингът до базовия лагер.

Прищевките на времето, лавината, която разрушава част от базовия лагер, и още много други трудности и интересни неща забъркват цвета на тази експедиция. София разказва за експедицията достатъчно искрено, за да разберем, че експедиционните отношения не са винаги идилични, но и че хората се събират и съвместяват и в крайна сметка общата цел определя облика на начинанието, а не отделните участници в него. Пък и София не се разкъсва между това

да бъде. За себе си и изкачването на Транго Тауър тя говори, сякаш иска да каже само: „Издържа се!“ Само едно не я прави еднаква с мъжкия състав и мъжкото предизвикателство, което следва дисциплинирано и наравно с останалите – просто сред мъжете има една майка. Една снимка, която е със София по време на изкачването, става повод за шеги след експедицията – и бебето Петър е стигнало върха на скалния феномен. София често споменава Николай Петков като човека, обладаващ най-голям опит във всичко, свързано с такива начинания. Това, което София споделя за него, звучи сякаш „него си го знаем“, но това можем да ù простим, нали са семейство – тя си го знае.

за онези дни показва как тактиката на едно изкачване се оформя постепенно и на място. „Тук и сега“ често измества (без да ги прави излишни) всички дълго и старателно събирани информации за маршрута, както и предварителните намерения. Ето какво споделя той: „В мрака на палатката започна да ми светва как трябва да процедираме, за да изкачим този връх. Трябваше да катерим дори в лошото време. Все по някой час на ден се проясняваше. Важното е в този час да си в края на парапета, за да напреднеш с някой и друг метър. Преди време на Фицрой пак така прозрях тактиката. Само че там в дългото лошо време се появяваше промеждутък от по ден-два хубаво, докато тук интервалите бяха по-начесто и по-къси.“

Оказва се, че освен ежедневната работа писането също е важно занимание в базовия лагер. За скелет на книгата на София служи пакистанският й тефтер. „Някои скитания не предразполагат към водене на дневник – казва тя. – Или не са интересни, или са така тягостни, че на човек му се иска да не са се случвали, или пък всичко тече толкова бързо, че не остава време за тефтера и химикалката. Ходенето в Пакистан само по себе си е нещо екзотично, а когато е комбинирано и с експедиция, воденето на дневник става наложително.“

Книгите след експедиции не се появяват „дежурно“, а са резултат от вътрешна необходимост, която се овъншнява чрез книгата само у някои. София е и единственият транговец (засега), който превърна това събитие

като написа „Транго Тауър – първата ми голяма стена“ – книгата, която ме запозна с нея.

Казва, че всички, които се захващат с нейната книга, не бива да очакват събития, облечени в думи от бутик, а по-скоро в думи от битпазар, понеже в училище математиката ù вървяла повече. Тя обаче успява да създаде увлекателно четиво и по този начин да разкаже на повече хора за Транго. Книгата е израз именно на нейното приятелство, защото който и от приятелите ù да попитате, това ще ви каже: София намира дума за всеки.

Смисълът на подобни четива е и да образоват, да изясняват спецификата на катеренето по големи стени като високоадреналинова разновидност на алпинизма, която изисква отлична катерачна техника. Повествованието е пълно с обяснителни бележки, които го правят достъпно и за не толкова просветена аудитория. По този начин книгата отговаря на много насъщната нужда да информира и приобщава.

Всъщност самата София формулира феномена на непопулярност на биг уол катеренето, като описва в книгата пресконференцията след изкачването: „През предоставения ни един час (…) отговаряхме на въпроси, голяма част от които (според мен) издаваше некомпетентността и незаинтересуваността от темата на задаващите ги. Беше ми тъжно, че говорим на различни езици – колкото и да се опитвахме да обясним, че „скромните“ 6257 м на Транго Неймлис Тауър не означават, че това е един лесен връх.“

В „Транго Тауър – първата ми голяма стена“ катеренето е показано

С други думи – привлекателно и искрено. Затова и съм сигурна, че прочитането на книгата увеличава както кръга от приятели на София, така и групата на желаещите да гледат света от горе надолу.

Вече съм на 31 години, София продължава да е на 28.

На 29 август 1999 г., само дни след рождения си ден, София Фотева полита от скала край гара Лакатник. Умира след нелеп инцидент при тренировъчно изкачване. Николай Петков увива в одеяло тялото на съпругата си и я транспортира до София.

Винаги съм си задавала въпроса, мислят ли алпинистите за продължителността на живота, предвид заниманията им, които според мнозина водят много бързо към смъртта. Именно алпинизмът превърна София в

и ù помогна да направи първи неща, в които има толкова бъдеще, че никой не би могъл да предположи, че те ще се окажат и последни. Животът на София скъса въжето си при първото ù дете, първата ù голяма стена и първата ù книга и близо до онзи маршрут за начинаещи „Дамата“.

„Транго Тауър – първата ми голяма стена“ е всъщност общ тур за София Фотева и Николай Петков, тур, който София изводи докрай. Тя завършва ръкописа малко преди смъртта си в онзи фатален месец, събрал в едно рождения и последния ù ден. А Николай написва „Писмо до София“, което заема мястото на предговор в последователността на книгата. Тези редове ни карат по-остро да усещаме, че София я няма и че я има. Достатъчно е да почувствате само това:

Само някои хора могат да отменят неразрешимото противоречие между живота и смъртта. „Писмо до София“ е любимото ми послание от тази книга и от живота на тази жена, която винаги ще бъде по-голяма от мен. Защото писмо се пише не до някого, който го няма, а до някого, който остава!