Изчезването на една безценна точица
Или колко е тежко да (се) изгубиш (в) живота
от Ани КОЦЕВА, психотерапевт
февруари, 2011 г.
© Iurii Kryvenko | Dreamstime.com
Всеки месец, когато яйцеклетката съзрява в женския организъм, природата се е „погрижила“ до мозъка на жената да се изпраща хормонална комбинация от сигнали. В по-честия случай, когато яйцеклетката остава неоплодена, в емоционалното състояние на жената се наблюдава негативен фон – напрегнатост, тревожност, избухливост, тъга, плач и т. н. Това си е преживяване на загуба – за щастие краткотрайно и без последствия. При настъпване на бременност емоциите се променят – те варират от стъписване в началото до бурна радост, споделена от близките и обкръжението по време на самата бременност.
Много често през първите седмици след установяването на бременността и двамата бъдещи родители
не разпространяват новината
Има сякаш тайно споразумение, че е нужно време, за да свикнат и те самите с промяната на статуса си – бъдещи родители! Младата жена започва да се настройва за новата си роля – да опазва и съдейства за развитието на живота в утробата си. Това, което се случва с жената във физически и психичен план през деветте месеца, е тайнство, разгадано само отчасти – и то само на физическо ниво. Психичният аспект не се припокрива с материалистичния възглед „Око да види, ръка да пипне“ и затова много често остава пренебрегнат. Жената минава през своите вътрешни състояния, като всички около нея и тя самата отдава емоционалните си реакции на „действието на хормоните“ с надеждата, че „нещата ще се оправят след раждането“. Бременността е и времето на плановете и мечтите. Тя е
преходното време между „преди“ и „след“
Тя бележи началото на нов цикъл в живота на семейството. Появата на новия човек ознаменува още едно стъпало в родовата история. Толкова е голяма ценността на миниатюрната точица, която лекарят едва забелязва при първоначалния преглед, че тя задейства поредица от събития, които ще сътворят бъдещето.
А какво се случва, когато безценната малка точица изчезне – в началото още или по средата на пътя си? Нормално е, когато се изгуби нещо скъпо, преживяването да е негативно. Продължителността и силата на емоцията са с различно времетраене и интензивност в зависимост от ценността на изгубеното.
Ако загубата е по желание
– реакциите са различни и се променят с времето. В момента на взимане на решение за аборт обаче жената не преживява загубата. По-дълбоки и тежки са емоционалните реакции в този момент при спонтанна загуба на плода или в случаи, когато се налага прекратяването є по медицински причини. Каквато и да е причината, когато не е планиран и желан, абортът се преживява негативно. Има
пет фази на преживяване на тежки загуби
през които обикновено е добре да се премине (може и да се пропусне някоя от тях), преди да се стигне до последната.
1. Шок и отричане.
2. Гняв.
3. Пазарлък.
4. Депресия.
5. Приемане.
► През първата фаза е трудно де се приемат фактите, настроенията се променливи, може да се стигне до силно напрежение, нарушения на съня, физическо разболяване. Жените са объркани, могат да плачат, после да правят оптимистични заключения, изпълнени с вяра и решимост, и после отново да изпаднат в състояние на тъга и скръб. През тази фаза е важно човек да не е сам, да има близък до него. Не биха помогнали и рационалните доводи и успокоения. Част от тях, като „Е, млади сте, ще си имате друго!“ или „Така е било писано!“, могат дори да подсилят негативните реакции, вместо да помогнат. Най-добре е жената, която преживява загуба, да бъде вкъщи, на сигурно място, да є е топло и уютно и да є се казва, че не е сама, всички са с нея и ще се справят с това. Продължителността на тази фаза, както и на другите, не е фиксирана и зависи от много фактори. Проблем е, ако обаче продължи повече от 7 дни.
► След като шокът отмине, започват да се наблюдават проявленията на втората фаза – на обвиненията и самообвиненията. Като отговорна за опазването на развиващия се в нея живот жената може да започне да се изтезава душевно чрез самообвинения, че е била прекалено активна например. Или че е пила определен медикамент, или че… Освен търсенето на вина в самата себе си често жената е склонна да вини околните – партньора, близките си, специалистите. Може да се настрои зле към лекаря, проследяващ бременността є. Добре е той самият да не приема лично нападките є, а да є обясни отново и отново причините, които налагат аборта. През тази фаза гневът може да остане съпътстваща емоция по време на преодоляването на загубата.
► Понякога третата фаза може да бъде пропусната. „Пазарлъкът“ се случва, когато се тушират самообвиненията. Но за да се стигне дотам, трябва да се излезе от ситуацията „тук и сега“ и да се премине към бъдещето. (Ако правя или не правя еди-какво си следващия път, нали всичко ще бъде наред?)
► Често първите две фази преливат направо в четвъртата, която е депресията. Скръбта тогава е най-силна. Осъзнава се невъзвратимостта на ситуацията и е възможно да се мисли като за край. Сринали са се плановете и мечтите. Няма да дойде и бъдещето. Животът може да изглежда пуст, безрадостен и безсмислен. Хубаво би било жената да има възможност да говори и плаче пред някого, но да бъде подтиквана да продължи ежедневните си дейности – да излиза навън с приятели, да се грижи за външния си вид… Нужно е да се прояви уважение към скръбта є, но да не се оставя да потъне в нея. Ако тази фаза продължи повече от два месеца, е удачно да се потърси подкрепата на специалист.
За това, че депресията си е отишла
може да се съди по все по-честата поява на усмивката на лицето на жената, по оптимистичните нотки в гласа є, по надеждата в погледа є и плановете, които започва да прави за бъдещето. Това е показателно, че тя е приела загубата и започва да се настройва за бъдещия живот, който най-вероятно включва и последваща бременност. Възможно е при нова бременност да се активират страхове, свързани с миналите преживявания, но един или няколко разговора със специалист биха подействали благоприятно. Добре е да се изчака достатъчно време (за всеки е индивидуално – от 1 месец до 1 година), преди да се планира новата бременност, за да се даде време на скръбта да си отиде и бъдещето оптимистично да си проправи наново път в живота на семейството.
Авторът на статията Ани КОЦЕВА е опитен, юнгиански ориентиран психотерапевт. Работи като консултант в САГБАЛ „Д-р Щерев“ и МЦ „Репродуктивно здраве“ от 2006 г. Потърсихме именно нейните съвети по темата за справяне с болката, съпътстваща спонтанния аборт, защото ежедневната є практика я среща с много такива случаи, а подкрепата є им помага да продължат в борбата за дете. Лекарите лекуват тялото, но когато душата страда, психологът е този, който знае как да ви изслуша, подкрепи и мотивира най-добре, за да върнете вярата в себе си и положителната си нагласа за предстоящото.
