СТРАХ И ЛЮБОВ

 

 

 

Годината си има пети хибриден сезон и това е декември – изненадващ и труден като зима, възраждащ и уморителен като пролет, пълен с очакване за чудеса и авантюри като лято, мобилизиращ и планов като есен. И още – налудничав, трескав, елхов, белобрад, кичозен, свят, благотворителен, добродетелен, снежен (невинаги), сладникаво нежен, изтощителен…

Струпването на календарна празничност изпилява сетивата ни и дава воля на противоположни емоции да ни объркат и обнадеждят. Мечтаем и се страхуваме едновременно. Нервничим и се самовглъбяваме – понякога в циклофренични интервали от по 15 минути. Отчайваме се лесно, но бързичко се изправяме на крака, твърдо решени да довършим подготовката на тазгодишните още по-благополучни Коледа и Нова година. Лесно се поддаваме на главозамайващ максимализъм – повече и по-престижни подаръци, генерална промяна на имиджа, обилни трапези, „изчистване“ на всички задачи до края на годината и… шопинг, предпразничен коктейл, шопинг, предпразничен коктейл, шопинг…

Основна характеристика на този уникален „сезон“ е живеенето над възможностите – и финансовите, и физическите. Купуването придобива ореол на концепция – Shop till you drop. Хиперактивността става добродетел, а ленивостта – смъртен грях.

Всичко това ме кара да се паникьосвам (и, предполагам, не само мен) – блокира действията ми, пришпорва намеренията ми, изнасилва емоциите ми и осъжда присъщата ми иначе организираност на хаос.

Страхувам се от декемврийската празничност, защото: 1. Тя ме принуждава да си правя равносметка – с какво съм се справила, къде съм сбъркала, защо съм се провалила и успяла ли съм да изпълня миналогодишните си новогодишни обещания. Чувствам се като подсъдима, 2. Налага ми мечтанието като мода. Понякога много се притеснявам, че нямам никакви мечти, защото се сещам за клишето, че „човек е толкова голям, колкото са мечтите му“. Та поне сега на празниците се чувствам длъжна да излъча една-две. Но големи – да полетя в Космоса или поне да скоча с парашут. А то все някакви дребнави и еснафски се въртят в главата ми – да си намеря мъж, да ми повишат заплатата… Което ме кара да се чувствам много малка, 3. Изпразва портмонето ми за два месеца напред. Колкото и да го стискам и да си обещавам, че няма да се обрека на безпаричие до края на февруари заради едни празници, които минават и заминават, не става. Харча като лунатичка, облъчена от манията за постигане на количество. А това ме кара да се чувствам първо глупава, после бедна, 4. Опитва се насилствено да дефлорира представата ми за обикновено ежедневно чудо и да я замести с представата за внезапно небесно чудо марка deus ex machina. И почти успява. Защото обикновено до началото на пролетта (тогава се връщам към реалността!) се въргалям блажено в надеждата, че някой свише ще ми спусне нещо прекрасно, за което не съм си мръднала пръста. Добре че съм пристрастена към обикновените чудеса, та сравнително в кратки срокове се отърсвам от тази самозаблуда. Което обаче не отменя в края на краищата да се чувствам излъгана, 5. Напомня ми за любовта на теория и ме отдалечава от любовта на практика. Не знам дали при всички се случва така, но от нерви, притеснения и бързане аз се изпокарвам с повечето хора, които обичам, точно по празниците. Вярно е, че скандалите са дребни и никак не са фатални, но все пак развалят настроението и пробуждат чувството ми за вина. А на фона на прокламациите за християнска любов и течащите даже и от чешмата добри послания и невинни коледни песнички тези дребни скандали ме карат да се чувствам лоша. 

Така посрещам всяка Нова година – подсъдима (смачкана от убийствена самокритика), глупава и бедна (и духовно, и духовно!), малка (в смисъл на нищожество), излъгана и лоша. През другите сезони не съм такава. И това е единствената причина да обичам Коледа и Нова година. Шоковата терапия на декемврийската календарна празничност отваря и очите, и душата ми, за да оценя нормалността на безпразничността, да изпитам радост от малките сбъднати чудеса, да се самозаблудя, че съм забогатяла и без да са ми повишили заплатата, да обичам хората с тихичко ежедневно постоянство. И да си мечтая на дребно до следващата Коледа, когато любовта пак ще позволи на страха да я пречисти и излекува чрез фрустрация.