СЬОНЕФ храм на знанието, замък на щастието

 

 

 

"Споменът е единственият рай, от който не можем да бъдем напъдени“ е казал Жан-Пол Рихтер, немски писател, но „истинският рай е онзи, който сме изгубили“ е „отговорил“ Марсел Пруст в „Намереното време“.

 

Че заставам пред дверите на рая, няма никакво съмнение, когато се озовавам в началото на пътя, водещ към замъка на Сьонеф. Пускам куфара и задържам дъха си. А после няколко минути се опитвам да обема с поглед и да понеса плисналата се насреща ми красота, без да се срутя от възторг. Трудно. И стъпка по стъпка, сред шпалир от три реда букови дръвчета, благоговейно извървявам 600-те крачки по алеята, които ме водят от катедралата на градчето зад гърба ми право в сърцевината на имението насреща. Величествената метална ограда и двата мраморни лъва на входа ме допускат в павирания двор. Когато го прекрачвам, попадам в обятията на протегналите се като ръце от замъка две 80-метрови галерии. Те „подпират хълбоци“ на йонийски колони, край които са се умислили антични статуи и вази. Материално замъкът е съграден от син местен камък, а духовно архитектурата му е вдъхновена от античния Рим и Италианския ренесанс. На фронтона оранжевеят гербовете на граф Жюлиен Депестър и съпругата му Изабел, които го построили преди 242 години. Ако ви гложди как, историята мълви, че графът се замогнал с алъш-вериш, банкерство, морско застраховане, но най-вече от военни сделки, след като пласирал за нуждите на 7-годишната война 6000 жребеца и 1400 впрегатни карети на маршал дьо Субиз. И една малка забе(ле)жка – доколкото по онуй време да си маршал на Франция било достолепие, а да кулинарстваш – знак за добър вкус, същият този Субиз за всеки случай се увековечил и със собственоръчно изобретения си лучен сос за патици, познат и до днес под неговото име в гастрономията.

Още ненарадвал се на замъка обаче

 

 

като оставил стопанството в ръцете на жена си и 16-годишния им син, силно запленен по изкуството. Едипово или не, монолитното съдружие майка и син се оказало особено благотворно за естетизирането на имението. Именно тогава замъкът бил „докомплектуван“ с театър в дорийски стил, оранжерия (за многочислените портокалови и други чуждоземски дръвчета), ледница (нарочна шахта за целогодишно съхранение на лед), огромна клетка за екзотични птици, две езера, френска градина. Единственото нещо, не стигнало до нас оттогава, бил парникът, предвиден да прислонява 460-те ананасови дръвчета, ботаническа рядкост за времето си.

Владеенето на сьонефското бижу обаче не било за всяка уста лъжица и през годините собствеността му попадала в ръцете ту на една, ту на друга фамилия. За късмет преди 4 десетилетия държавата се намесила, експроприирала замъка и така го спасила от съсипия и разруха. Сетне го поверила на френската общност в Белгия, която довършила реставрацията му. Та ето ви прочие

 

 

как одържавяването (при това в едно кралство!) може да доведе до благоприятни исторически и културни последствия.

„Замъкът ви принадлежи“ – такова е мотото днес. Той е превърнат в един от най-големите музеи на ювелирното изкуство на френскоезична Белгия със своите 800 екземпляра, непринудено аранжирани сред разточителния интериор от XVIII в. Почитателите на изтънчения вкус могат да отскочат до салона за дегустация, където да се насладят на различни еликсири по рецепти от графската епоха – кафе, чай, шоколад, охлаждащи напитки от мимоза, роза или лавандула (но не очаквайте за нищо на света да ви издадат тайнствените им съставки!). Замъкът предлага територията си и за „простосмъртни събития“ от всякакво естество – празнуване на детски рождени дни, сватби, организиране на професионални мероприятия. Театърът и оранжерията са място за спектакли, концерти, изложби, семинари. Паркът (цели 22 хектара) е с безплатен достъп за посетителите. Към пищността му

 

 

за втори път е притурил и 10 свои произведения на ланд арта, които след няколко месеца ще бъдат деинсталирани, за да напомнят, че всичко на този свят е ефимерно. Най-странното хрумване на твореца са „говорещите дървета“ – от клоните им се спускат саксии с вградени микрофони, през които при повей на вятъра (а понякога съвсем ненадейно) струи поезия. В края на август по традиция в парадния двор пред замъка се разстила килим от цветя и зеленчуци. Това лято той е „изтъкан“ от 100 000 цвята на бегонии в акомпанимент на картофи, тикви, моркови и праз, които след това ще се предоставят на благотворителни организации в региона.

Ала вие, надявам се, не сте забравили за куфара, който въведох на първа страница. Е, той е като пушка в начално действие на Чехова пиеса – непременно ще влезе в употреба накрая. В случая двамата сме се запътили към нашия пристан – ремонтираните пристройки в имението на замъка, където се помещава Европейският колеж на литературните преводачи, или

 

 

Така сполучливо (по аналогия с прочутото абатство от творчеството на Рабле) хърватската колежка Босилка Бърлечич кръсти нашата преводаческата обител. И наистина, външните сходства са изумителни – същият правоъгълен двор със заоблени кули по краищата и фонтан в средата, библиотека, театър, прекрасни градини. Родството е и духовно – Телемското абатство за Рабле е средище на свободната воля, а целта му е процъфтяването на човешкия дух. Хората в него, добавя той, говорят по 5–6 езика и си служат с тях, за да създават стихове и проза. Подобен е замисълът и на Сьонефското абатство – тук дори се ползват много повече езици, които се превръщат сетне в поезия и проза, поемащи по четирите посоки на света. Ще съм сред 17-те преводачи от 13 националности, привилегировани да работят над текстовете си сред целия този омагьосващ декор. Ще имаме насладата не само да се запознаем с богатата белгийска литература, но и да разговаряме „на живо“ и да седнем на една маса с някои от най-ярките є представители: Каролин Ламарш, Жаклин Арпман, Франсоа Еманюел, Вернер Ламберси, Венсан Енгел, Тиери Дьобру, Жан-Люк Утерс и др.

 

на това блажено място триумфира, изпратено на седмото небе от Клод – „трубадура в бялата престилка“, който, след като посипе с омайни билета блюдата си, ще погъделичка и слуха ни, като ги „поръси“ с рими, щом като ги поднесе. Ще си оближем пръстите (а някои – и раните*).

Работата на колежа ще приключи с церемония по връчване на голямата награда за преводачески заслуги към френскоезичната белгийска литература. Тази година лауреатка е латвийката Инезе Петерсон.

А после? После всеки ще напусне това магично място. И дълго, много дълго ще го дави носталгията по вкуса и вида на рая.