от Сара Джио
Изпълнена с аромат на книги история за дръзки мечти и една красива, но обречена любов.
Очаквайте на 26 юли!
За книгата
Библиотекарката Валентина неочаквано наследява от майка си Елоиз книжарница в един от най-живописните лондонски квартали. Когато пристига в английската столица, младата жена се изправя пред най-голямото предизвикателство в своя живот: да разбере коя в действителност е била майка ѝ, която я е изоставила като дете.
Приживе Елоиз е съставила игра с откриване на бележки, чрез която дъщеря ѝ да опознае и обикне града. Валентина се впуска в приключението и макар да няма намерение да се установява в Лондон, скоро очарованието на квартала я завладява.
Тя случайно се натъква на екземпляр от любимата си книга, изпълнен с коментари, които разпалват любопитството ѝ. Името на притежателя на романа е изписано от вътрешната страна на корицата. Дали той няма да се окаже сродната ѝ душа? Но докато го търси, бъдещето на книжарницата е заложено на карта. За да предотврати фалита ѝ, Вал трябва да разчита на подкрепата на общността и да се зарови дълбоко в миналото на Елоиз. Минало, изпълнено с дръзки мечти, аромат на книги и една красива, но обречена любов.
Интервю със Сара Джио
Писането за мен е радост и призвание, но най-голямо щастие ми доставя възможността да се свържа с другите чрез думите си.
Сара Джио е бестселъров автор на романтични четива, публикувани в над 27 страни и покорили класациите в САЩ, Норвегия, Русия, Полша, Турция. В началото на писателската си кариера тя се опитва да съчетава писането на романи с ангажиментите си като журналист. Автор е на множество статии за „Ню Йорк Таймс“, „Мари Клеър“, списанието на Опра Уинфри и много други дамски списания и сайтове. Няколко години води две популярни рубрики на „Гламър“: „Здраве и фитнес“ и „Втора глава. Любовта“.
На българските читатели писателката е позната с романите „Теменужки през март“, „Пролетен сняг“, „Винаги“, „Всички цветя в Париж“, „Утринно сияние“ и „Бунгалото“.
Най-новият ви роман „С обич от Лондон“ е на световния пазар едва от началото на годината, а вече се превърна в бестселър в Норвегия и Турция. Разкажете ни повече за процеса на писането му?
Пандемията от Ковид-19 преобърна познатия ни живот с главата надолу. Повече от месец се борих с висока температура, училищата на момчетата бяха затворени и всичко внезапно спря. Тогава вече бях започнала да пиша романа и той се превърна в пристана, от който толкова отчаяно се нуждаех. Писането ми вдъхваше спокойствие.
В мигове на неувереност си припомнях вечерта през 2016 година, когато вторият ми съпруг ми предложи да се омъжа за него на очарователно местенце в „Нотинг Хил“ (ако като мен обожавате филма „Наистина любов“, ще разберете точно кое имам предвид). Ето така избрах мястото на действието – Лондон. Естествено, някои от местата, споменати в тази книга, са измислени, но много от тях открих по време на двете си пътувания с цел проучване. Имах късмета да ме поканят на вечеря в легендарния Кралски автомобилен клуб, който е описан в две сцени. Той беше точно толкова изискан и прочут, колкото си представя човек.
Получихте ли вече обратна връзка от читателите?
Да, при това доста положителна, което може само да ме радва. Наскоро с мен се свърза една читателка, която призна, че това е първата моя книга, която е прочела, и тя моментално се е превърнала в една от любимите й. Тя ми сподели, че отношенията с отчуждената й майка са сложни, но романът я е накарал да гледа по различен начин на болката и да вземе предвид трудностите, които и майка й е преживяла през всичките тези години далеч една от друга. За мен това е най-големият комплимент, който бих могла да получа, и той доказва, че усилията, които положих, докато работех по романа, са си заслужавали.
Кой е най-големият комплимент за работата ви, който сте получавали?
Аз съм доста самокритична и в същото време чувствителна, което е противоречива комбинация! След единайсет романа осъзнах, че няма как читателските отзиви винаги да са положителни. Приех, че не всичко, което напиша, ще допадне на всеки. Често начинът, по който реагираме на нещо, зависи от състоянието, в което се намираме в конкретния момент, както и от обстоятелствата. Може би главната героиня ви напомня за съученичка от гимназията, която е наранила чувствата ви? Или сте се скарали с мъжа си точно преди да напишете мнение за книгата онлайн? Аз все пак вярвам, че повечето хора са добронамерени, и се стремя да се съсредоточа върху положителното. С всичко това искам да кажа, че комплиментите значат много за мен. Хората си мислят, че авторите не обръщат кой знае какво внимание на хвалбите за творбите им, но поне в моя случай ви уверявам, че не е така, напротив. Писането за мен е радост и призвание, но най-голямото щастие в кариерно отношение ми доставя възможността да се свържа с другите чрез думите си. Привилегия е да можеш да накараш хората да почувстват нещо, докато четат, и аз съм благодарна за нея всеки ден.
Коя от двете героини чувствате по-близка: Елоиз или Валентина?
Чудесен въпрос, на който обаче ми е трудно да отговоря. Чувствам ги почти еднакво близки с може би съвсем лек превес за Елоиз. Като майка на три момчета, преминала през болезнен развод и последвала травма от неща, които не бих могла да споделя публично, трябва да призная, че сърцето ме болеше за Елоиз и бях на нейна страна до самия край. Смятам, че тя не просто остава неразбрана, но че и самата тя не се е разбирала. Подобно на много жени й е отнело години да научи важния житейски урок да се вслушва в инстинктите си. Самата аз го направих чак след като навърших 30!
Коя е любимата ви книжарница?
Създадох „Градината на книгите“ в „Примроуз Хил“ в романа „С обич от Лондон“ като райско местенце за любителите на книгите. В действителност толкова много книжарници значат много за мен, но една конкретна малка уютна книжарничка в Сиатъл ми е любима. Водя момчетата си там от години и те я обожават.
Кой е любимият ви телевизионен сериал?
Наскоро попаднах на „Емили в Париж“ с Лили Колинс по „Нетфликс“ и макар съпругът ми да отказа да ми прави компания, аз не можех да спра да го гледам! Дори изгледах целия втори сезон наведнъж по време на презокеански полет. Модата, храната, парижките кафенета и безкрайният оптимизъм на Емили са вдъхновяващи и заразителни!
Какво научихте за себе си по време на пандемията?
Първото, което ми идва наум, е, въпреки че обожавам да пътувам и съм омъжена за човек, който колекционира печати в международния си паспорт, смятам, че пандемията засили любовта ми към дома. Действително имаше немалко моменти по време на дългите месеци на локдаун, в които ми липсваха пътуването, семейството и приятелите, но последните две години ми припомниха колко е важно човек да пусне корени и значимостта на най-простите удоволствия в живота, сред които за мен са градинарството и печенето на домашен хляб. Именно по време на пандемията осъзнах, че по природа съм си домошар – обичам да приготвям храна за децата си, да плевя градината и да разхождам кучетата из квартала, поздравявайки съседите и забелязвайки напъпилите нарциси, предвестници на пролетта. Няма по-хубаво място на света от у дома.
Откъс:
Пред Кралския автомобилен клуб един портиер ми помогна да сляза от колата.
– Добър вечер, мис – каза той, като балансираше с чадър над главата ми, сякаш беше негов изконен дълг да не позволи нито една дъждовна капка да падне върху роклята ми. Имах чувството, че дори би могъл да простре сакото си, за да не позволи изящния дамски крак да стъпи в локва.
– При нас ли ще вечеряте? – попита той весело и веднага разкри акцента си от Ийст Енд – този, който полагах толкова усилия да прикрия.
Преди да успея да отговоря, шофьорът махна от предната седалка и нямаше как да не се запитам колко често бяха водили подобен разговор относно другите дами, с които Роджър се е срещал.
– Тя има среща с мистър Уилямс.
Портиерът кимна с разбиране, усмивката му мигом помръкна.
– Да… разбира се, сър.
Вътре един служител ми взе палтото, докато зяпах към изящния полилей, който се състоеше от стотици кристали. Зачудих се как е била закрепена такава масивна конструкция, но се заставих да погледна встрани от страх да не изглеждам като дете пред сладкарска витрина.
– Насам, мис – мъж в бял смокинг ме поведе нагоре по стълбището към зала с позлатени осветителни тела, богато украсени мебели и изящно изрисувани фрески на тавана. Присъстващите бяха изискано облечени – мъжете с фракове, жените с дълги бели ръкавици и наметнати на рамене кожи. Бях оставила у дома единствения си чифт захабени ръкавици, а как ми се искаше да имам кожена наметка, за да скрия голите си ръце, когато усетих колективния оглед на присъстващите. Чудех се дали знаят, че това е първият ми път тук. Дали могат да го подушат.
– Ето я масата ви – каза моят придружител, като издърпа стола ми. Това не беше коя да е маса, а очевидно най-добрата – издигната върху подиум, тя гледаше към цялата зала. И аз седях там, сама.
– Да ви донеса ли нещо, преди да дойде мистър Уилямс? – попита той. – Чай, шампанско?
– Да – казах аз, гледайки елегантна жена в далечината, която държеше чаша с мехурчета. – Шампанско, моля.
По принцип не пиех, но имах отчаяна нужда от нещо – каквото и да е, – за да успокоя нервите си. И като магия, след няколко мига сервитьор в бели ръкавици постави пред мен чаша пенлив еликсир, преди сякаш да се изпари.
Усещах болезнено погледите на другите посетители и си играех с колосаната, обшита със злато салфетка, разглеждах излъсканите прибори за хранене, притеснявайки се коя вилица на кое блюдо отговаря. От ляво надясно ли беше, или от дясно наляво? Сърцето ми заби по-бързо, когато на съседна маса избухна смях. Една от жените, в много по-хубава рокля от моята, и с ръкавици, естествено, ми отправи съчувствена усмивка. Тя съжалява ли ме? Всички ли ме съжаляват?
Когато си изпих шампанското – на три глътки, – сервитьорът ми наля още веднъж, а след това още веднъж. Гледах огромния златен часовник на отсрещната стена да отброява двайсет минути, после четиресет и пет. С всяка изминала минута сърцето ми се свиваше все повече. Къде е Роджър? Започнах да губя представа за времето и за броя на чашите, които бях изпила.
Когато джаз бендът засвири, се почувствах лека и рееща се. Чудех се какво бе предизвикало забавянето на Роджър. Да не би майка му да е болна и той да бе отишъл да я види? Или ставаше въпрос за продължила по-дълго важна бизнес среща? Дали не бе спрял, за да помогне на закъсал шофьор? Един ден, казах си, след години, ще разказваме с умиление злощастната история за първата ни среща на семейството и приятелите си, смеейки се на закъснението на Роджър и с какво ми се е реванширал след това.
Но макар измислената от мен версия да беше очарователна и извинима, същото не можеше да се каже за действителното му появяване след няколко минути. Из залата се понесе шепот, когато той влезе – с по една жена под ръка.
– Извинете. – Роджър се обърна към близкия сервитьор, без да ми обръща внимание. Беше достатъчно близо, за да усетя алкохола в дъха му. – Защо масата ми е заета?
Прокашлях се нервно. Как бе възможно това да се случва? Нима не ме беше поканил на среща тази вечер?
– Роджър, аз съм Елоиз – казах кротко, надявайки се да става дума за недоразумение, което лесно да бъде изгладено. – Не си ли спомняш?
– Коя е тя? – попита жената отляво, гледайки ме продължително и недоволно.
– Твоя братовчедка от провинцията? – изкиска се другата.
Бузите ми пламнаха.
– Аз съм Елоиз Уилкинс – казах аз. – Бях поканена на среща от него. – Смущението ми прерасна в ярост. – Роджър, сигурно си спомняш, че беше изпратил колата си да ме вземе?
И двете жени го погледнаха нацупени, докато той умело се измъкна от двата чифта ръце, оплели неговите.
– Ама, да, разбира се – започна той. – Елоиз. Ще трябва да ми простиш. Натъкнах се на едни… стари приятелки.
Станах и посегнах към чантата си, а салфетката ми падна на пода. Мили беше права, защо не я послушах?
– Няма да те задържам – казах аз. – Очевидно имате много да наваксвате.
Всички ни гледаха. И защо не? Цирково шоу с три жени на арената беше по-добро от каквото и да е по телевизията – и всичко се случваше точно пред очите им. Това беше Роджър Уилямс в пълния си блясък. Находка за клюкарските рубрики. Имаше дори бедно момиче от Източен Лондон! (Включете смеха.)
Тогава ме обхвана внезапно и силно желание да избягам. Очите ми се стрелнаха надясно, после наляво, докато открих най-близкия изход. Не можех да си представя да извървя цялото разстояние до главния вход, затова избрах близките двойни врати, които, изглежда, излизаха на съседен балкон. Ако имах късмет, щеше да има стълбище, водещо навън.
Втурнах се напред, насочвайки се към изхода, но тогава токчето на лявата ми обувка се закачи за килима и полетях напред, блъснах се в един сервитьор, който носеше поднос с предястия под полирани сребърни капаци, и пържоли и гарнитури полетяха във въздуха.
С парченце броколи в косата и сос беарнез по ръкава се втурнах през двойните врати и излязох на балкона. За мое голямо разочарование нямаше нито стълбище, нито изход. Озовах се в капан.
Усетих студения въздух по кожата си и потръпнах, обвивайки ръце около тялото си, докато се облягах на парапета и гледах към нощното небе. Каква глупачка бях да си мисля, че мога да се впиша в този свят.
Отпуснах се на земята, опънах роклята над коленете си, за да ми топли – неподобаващо на една дама, но не ми пукаше. Но след няколко минути, когато вратата на балкона се отвори със скърцане, бързо се изправих. Имах компания. Дим от пура закриваше лицето и цилиндъра му.
– Скъпа, какво, за бога, правите тук? Достатъчно студено е, за да завали сняг – възкликна той, димът се разсея и разкри високата му фигура и благородно лице. Беше по-възрастен от мен, вероятно с около десет или повече години.