Тате, шкембето ти е като на Шрек
юни, 2009 г.
Понякога родителите чуват от своите деца думи или изречения, които раняват душите им.
© Mandy Godbehear – 123rf.com
Когато децата и подрастващите говорят на възрастните неприятни неща, не е от толкова голямо значение дали думите са казани с умисъл или без. Често пъти на никого не е приятно да слуша истината или полуистината за себе си.Въпреки Светото писание (в Библията е казано, че децата говорят истината) в лошите изречения
малките палавници формулират по-скоро частичната истина
Когато твърдения от рода на „Ти си лоша“, „Ти си зла“ ни жегнат в сърцето, то е, защото ние го възприемаме като обективна характеристика на личността ни. Болезненото ни възприятие, което се изразява в раздразнение, тъга и яд, ни пречи да разберем, че в агресията на детските думи се прокрадва и някакво важно послание. Нещо, което е накарало детето да си отвори устата и да изрече болезнената истина, която така ни обезпокоява. Така възрастните, които живеят с нерадостното усещане, че не се отличават с някакви особени качества, рано или късно чуват как децата потвърждават въпросните опасения.
Всеки родител знае колко силно въдействат тези прости констатации: „Ти си стар“, „Ти си дебела“, „Ти си скучна“… Децата изричат нещо вярно, но то е нещо подобно на малка истина, истина, която не е цялата. Нещо повече, те преувеличават, изопачават, сякаш виждат през криво огледало. У нас възниква неприятното усещане, че ни осъждат именно тези, пред които бихме искали да изглеждаме безупречно. Децата несъзнателно улавят това, за което не говорим, което премълчаваме, понеже ни тежи. Те интуитивно и точно могат да натискат нашите болезнени точки. Познават ни по-добре, отколкото подозираме, и когато демонстрират това, ние го възприемаме тежко и за съжаление нерядко ни се иска да отвърнем на агресията с агресия.
В никакъв случай не трябва да им отговаряме в техния стил – с удар на удара.
Застоелият живот, който ни е превърнал в дебеланковци, малкият бюст, дрехи, които не са модни… Всяка и всеки от вас може да попълни списъка от нещата, които го правят раним. А децата захитряват и засягат именно тези теми, в които са скрити нашите комплекси. Всичко това е разбирамо. Децата не само ни обичат, но и ни изучват и разкриват у нас нещата, които ние искаме да скрием от тях.
По нашата реакция те проверяват своята интуиция
Интересното е, че освен всичко друго малките искат да се уверят, че са способни да се справят с особеностите (които понякога са чисти недостатъци), наследени от родителите. А възможността за това справяне те виждат (или не виждат) у собствените си родители. Грубостта и дори жестокостта, с които малките правят изказвания по отношение на външността на родителите, скриват тяхното желание да престанат да се тревожат по повод на собственото си тегло или черти на лицето например: „Ако мама се гордее с кривия си нос, и аз няма за какво да се вълнувам за гърбицата на моя“; „Ако баща ми не е супермен, но хората го харесват и той е доволен от себе си, то при мен всичко ще бъде наред“.
Зад тежките думи на децата може да стои и
съперничество с родителите от същия пол
породено от едипов комплекс. В резултат на това детето се опитва да съсипе авторитета на единия родител, като така се мъчи да спечели вниманието на другия.
Мария (43 г.) си спомня с усмивка думите на своята седемгодишна дъщеря: „Учителката ни е толкова красива, че ако татко я беше видял, щеше да се ожени за нея.“ Също толкова откровено момчетата между 5- и 11-годишна възраст се стремят да отстранят „конкуренцията“ на бащата с думите: „Тате, шкембето ти е като на Шрек.“ Ако на това таткото намери сили и отговори „А майка ти ме харесва точно така“, то вероятно на „едиповите провокации“ ще бъде сложена точка.
Подрастващите използват унищожителни фрази, когато са избрали за мишена стремежа на родителите да бъдат млади, желанието им да бъдат наравно с младите. Язвителните забележки на децата по този въпрос са и протест против
нарушаването на границите между поколенията
Те изобличават например родителите, които се опитват да бъдат нещо като сексуални съперници на порасналите си деца (има майки, които се стремят да се харесат на гаджетата на дъщерите си). Призивът на децата е: „Погледни тялото си. Ти вече не си на 20 години. Сега е нашият ред да бъдем млади.“
За подрастващите е важно да усещат дистанция с възрастните, отсъствието на такава дистанция ги дразни. Рая (17 г.) споделя: „Ако си облека къса пола, майка ми няма да ми каже, че това е красиво или пък неприлично, а вместо това ще започне да се пита ще може ли да се пъхне и тя в тази пола, или не.“ Оттук до хапливите забележки за телесните форми на майката и маниера є на обличане има само една крачка. Дори и да сте много обидени от забележките на детето си, не влизайте в тона му, за да не формирате у него жестока травма. За да му отговорите правилно, трябва да се вслушате внимателно в думите му и да подберете такива изрази и такъв тон, които ще съответстват на възрастта и на забележката, отправена ви от детето. Отговаряйте със спокоен и уверен глас, но без да се подмазвате.
Понякога думите на децата ни
подсказват онези възпитателни грешки
които ние неизбежно допускаме във всекидневния живот. Често се учудваме на тяхната проницателност, смущаваме се и не намираме какво да кажем в отговор.
Ирина (36 г): „Както ми каза моят осемгодишен син: „Ако ти учеше в нашето училище, веднага щяха да те изключат заради това, че непрекъснато псуваш. Веднага си помислих „Браво на детето ми!“, но какво можех да му отговоря? Ние с баща му действително не му разрешаваме да използва груби думи, обаче на нас никой не ни забранява. Не намерих какво да отвърна и побързах да сменя темата.“
Правилата, които не се спазват от онези, които сами са ги наложили, неоправданите наказания и неочакваната им отмяна, родителските разногласия по отношение на възпитанието на децата. Това е само краткият вариант на списъка с нашите обичайни „слаби места“.
Детето улавя всичко, което има отношение към него, и когато види пробойни в родителското поведение, то ги използва в свой интерес. Децата обаче поставят родителите си в неудобно положение не само заради своя изгода. Родителската непоследователност поражда у тях
усещане за незащитеност
За да се чувстват в безопасност, на децата им е нужно да разбират и дори да предвидят развитието на събитията, като се опират на твърди правила и ориентири. Ето защо никога не трябва да оставяте техните въпроси без отговор. Родителите могат да признаят своята грешка, но без да прибягват до самобичуване. Излишното разкаяние може да даде на детето преувеличено усещане за неговия авторитет, а на него не му се полага ролята на съдия. Детето трябва да продължи да смята, че родителите са тези, които най-добре знаят кое е добро за него. Родителят може да признае: „Да, в думите ти има истина, но пак се опитваш да преувеличаваш“ или пък „Да, май че сбърках малко“.
Ние търсим истината от децата си и те се възмущават, когато се сблъскат със собствените ни лъжи. Ако детето ви уличи в нещо, по-добре е да действате с признания, защото така ще помогнете на подрастващите да усвоят простата истина, че в живота малко неща са или само черни, или само бели. Родителската лъжа може да бъде оправдана, ако целта є е да предпази навреме детето от прекалено силно притеснение. Не са в правото си обаче родителите, които скриват от детето някаква ключова за него информация, свързана например с нещо, което му предстои (смяна на училище или местожителство – понякога се налага децата да живеят известно време при бабите си).
Децата
© Amri Wolfgang – 123rf.com
сами „строят“ собствената си личност
и е нормално да проверяват качеството на „строителния материал“, който използват, т.е. моралните ценности на собствените си родители. Децата искат да проверят доколко тези устои и правила работят, искат също така и да знаят защо родителите им ги нарушават, щом самите те са ги създали. Ако нарушението от страна на родителите се случи само веднъж, малките се успокояват с това, че нищо не е съвършено – полезно знание, което придобиват от най-ранна детска възраст. Ако инцидентите се повтарят, на децата трябва да им се разясни защо това се случва. Така например на Дима (45 г.) се наложило да обясни на дъщеря си, която упреквала майката в егоизъм, че тя не вижда собствената си майка повече от три-четири пъти в годината. Причината е съвсем битова. Семейството на Дима живее в друга държава и няма възможност да посещава бабата толкова често.
Обидните думи на собствените ни деца ни причиняват болка и ни дават повод да си помислим за какви наши недостатъци говорят те – реални, предполагаеми или преувеличени? Много е сложно да разберем доколко е достоверен и справедлив нашият портрет. Необходимо е да обърнем внимание на няколко момента. Каква е репликата, с която детето ни е обидило? В каква ситуация е изречена тя? Колко често се повтаря? Смятаме ли я за справедлива, или я приемаме за абсолютно несъстоятелна? Едно нещо трябва да направим със сигурност – да намерим време, за да обмислим всичко това. Длъжни сме да дадем на детето да разбере, че сме го чули: „Да, в думите ти има истина и сега си давам сметка, че това не е правилно (че това те безпокои).“ В същото време му дайте да разбере, че не е допустимо да говори с вас по начина, по който говори сега.
Не на последно място трябва да помним, че нападките против родителските навици, начин на живот, ценности и недостатъци помагат на децата ни постепенно да се отделят от нас и
да започнат живота си на възрастни хора
Така те сами решават кои ценности от живота на родителите си да интегрират в своя живот и от кои да се откажат. Не бива да забравяме никога, че родители и деца не са антагонисти, не са врагове и в техен взаимен интерес е да се опознаят по-добре. Обидните думи от устата на нашите деца идват да ни напомнят, че родителската любов е сляпа.
Това обаче не може да се каже точно така за любовта на децата към родителите.