ТИ + АЗ = НИЕ

 

 

 

Когато два, някога отделни един от друг „аз“-а се слеят във всеобхватното „ние“, от него се отделя енергия, която дава тласък на двойката да се развива, да напредва. Любовните отношения постепенно превръщат един човек в продължение на друг, в двойник. Предсказуемо, но неусетно. Сексуалното желание изведнъж се оказва угаснало, а на негово място се настаняват скуката и умората.

Когато започнем да се задъхваме от любовен живот на къса дистанция, ни е трудно да определяме и разбираме вече чувствата си. Колкото и да е парадоксално, това е подходящият момент да си зададем няколко въпроса. Какво става с мен? Какво става с отношенията ни? Достатъчно ли съм уверен/а в нейните/неговите чувства, за да не є/му попреча да се реализира като личност извън рамките на нашия съвместен живот? Не съм ли се загубил/а в семейния живот? Когато си отговорим на тези въпроси, пред нас се откриват много нови възможности за съвместно съществуване, ние виждаме откъде можем да вдишаме още кислород (разбирайте нова енергия), който вече е дефицитен в живота на двойката.

Емблематичен и напълно обясним е изразът „Направо се задъхвам от семеен живот“.

 

„Няколко години след сватбата аз буквално престанах да разбирам коя съм – спомня си 42-годишната Надежда (с 12 години брачен стаж). – Нищо не ме привличаше вече в мъжа ми, можех да предскажа всяка негова дума, всеки негов жест. Искаше ми се да го напусна, защото буквално се задъхвах.“

Но все пак Надежда не напуска мъжа си. Тя решава да „вдиша свеж въздух“, като… се захване с благотворителност. Която внася в живота є нови запознанства, разнообразни събития извън семейния кръг на общуване и най-важното – връщат є се вътрешната енергия и сексуалното желание. След няколко месеца тя се чувства по-самостоятелна, по-енергична, по-радостна и… по-влюбена!

Ако искате да живеете в двойка, трябва да умеете да казвате и „не“. Но това не е така лесно, колкото изглежда. Представата ни за хора, които се обичат, е, че те трябва да се занимават и да искат едни и същи неща. Когато недостатъчно увереният в себе си човек забележи, че спътникът или спътницата му не споделя неговите вкусове, преживява това дълбоко. Защото се страхува, че другият е престанал да обича. Особено болезнено е това за тези, които се чувстват по-зависими от партньора си.

Но всъщност трябва да се научим да уважаваме и да стимулираме различията си. Да имаме смелост твърдо да отстояваме личните си желания. И съответно да уважаваме желанията на другия.

Спомнете си, че когато за пръв път го срещнахте, ви привлече именно неговата различност, нали?! Но с течение на времето тези различия сякаш се заличават – ловката пантера се превръща в ленива домашна котка, позната и предсказуема. А хищникът единак се превръща в опитомено агънце, което повече не ви привлича сексуално.

 

Ако пренебрегваме любимите си занимания или приятелите си, за да отделяме повече време на своя семеен живот, или се караме насила да се приспособяваме към приятелския кръг на другия, ние не само се отричаме от своята индивидуалност, но също така натрупваме досада и скука във връзката. Която непременно ще прелее извън „семейния леген“ при първия семеен скандал.

Всъщност подобни жертвоприношения са вид шантаж и така или иначе винаги отравят интимните отношения. Защото, когато се жертва, човек винаги очаква жертви и от своя партньор, който дори може и представа да си няма за това. Онзи, който се принася в жертва, живее с мисълта, че все някога ще бъде възнаграден за това. И най-незначителният стремеж на партньора му към автономност се възприема като чудовищна неблагодарност.

Постоянните отстъпки пред партньора с цел да му доставим удоволствие обикновено не водят до резултата, който очакваме. От една страна, угаждайки на всяко негово желание, ние пренебрегваме своите и губим индивидуалността си. От друга страна, обектът на нашето постоянно внимание може да се почувства мъчително несвободен, обсебен от нашите грижи и добрини.

 

Банално, но, уви, правдиво е наблюдението, че съвместният живот ни прави лениви. Но пък нашият век е „пълен“ с напрежение и стрес, от които сме изтощени. Точно затова често и двамата партньори буквално „рухват“ вечер в спалнята и заспиват, без да правят секс. И постепенно заради тази наша леност и умора любовните ни отношения се трансформират в братско-сестрински. Тялото на партньора ни става познато до болка и затова някак обикновено и постепенно престава да ни действа сексуално. Едва ли има някаква вълшебна рецепта за съживяване на сексуалния живот, но има прости примери, които ще ни помогнат да предотвратим угасването на либидото. Например можете да си оборудвате вкъщи специално „поле“ за създаване на любовно напрежение – ъгъл от стаята, обзаведен по по-сексуален начин. Там е добре поне през уикенда да се оттегляте само двамата и да се отдавате на чувствени удоволствия. Или пък да излизате навън сред природата, да се каните взаимно на необичайни вечери или на някое любимо и на двамата място. Това помага за възраждане на интимността.

Най-висшата степен на близост между двама души е сексуалната. И за нея трябва да се грижите като за рядко цвете – трябва постоянно да я „поливате“, да предприемате неща, които не се вписват в скучния делник, да надхитрявате рутината. Така ще включите партньора отново в любовната игра.

 

Този съвет, който на пръв поглед няма много общо със здравия смисъл, всъщност често се дава от сексолози и семейни терапевти на проблемни семейства. Тъй като е доказано, че винаги след раздяла – била тя за няколко часа, или дни дори – следва радостна среща. Но за жалост съветът не е толкова лесно изпълним. Тъй като, когато се разделят, партньорите не престават да мислят един за друг. Появяват се демоните на съмненията: дали другият не се чувства по-добре, когато е свободен; дали не изневерява; дали не си пречим един на друг, когато сме заедно; дали той/тя няма да си намери друга/друг, по-добра/по-добър…

Границата между любовта и чувството за собственост е много тъничка. Страхът да останеш сам е в основата на онзи несъзнателен тормоз, който ни пречи да се отпуснем, когато сме разделени, и да дадем възможност и на другия да направи същото. Не трябва да забравяте, че желанието за бягство се поражда не от усещането за свобода, а от чувството за неудовлетвореност. Онзи, който се е реализирал в живота и е осъществил своите желания, е много по-склонен да сподели своите чувства с партньора от онзи, който изпитва неудовлетворение и фрустрация.

Ако отношенията продължават да се развиват, в тях след периода на емоционална близост задължително ще настъпи период на отделяне един от друг. Но ако през този период ние се заемем да правим нещо любимо, това ще ни помогне да изпитаме спонтанна и искрена възбуда. А след това вкъщи ще обменяме впечатления с партньора, ще обменяме емоции и ще споделяме същата възбуда, като я канализираме в… сексуална. Това ще е моментът на новото съединяване на двойката.

Още една пречка пред нашата независимост е подчинението ни на съществуващите социални норми. „Двама влюбени винаги трябва да са заедно.“ Според тази погрешна норма, ако у някого се появи желание да остане сам, ако се почувства добре и когато не е с партньора си, се прави погрешният извод: „Сигурно не я/го обичам достатъчно. Сигурно това не е онзи/онази, който/която ми е нужен/нужна. Отношенията ни са грешка.“ Или даже: „Не съм създаден/а за семеен живот.“ Това упорито убеждение впрочем е заседнало в съзнанието на много мъже и на по-малко жени. И за съжаление често, вместо да се избавим от него, се избавяме от… партньора си. Напускаме го.

 

Взаимното привличане в двойката се стимулира и от… здравословните флиртове извън нея. Не искаме да поощряваме изневярата, а да ви убедим, че когато двама души станат семейни, не се налага да прибират чувствените си антени. Нека си останат стърчащи. Но си позволявайте да съблазнявате и да бъдете съблазняване само до степен да почувствате вкуса на самата възможност, без да я реализирате в действителност. На това казваме здравословен флирт. Парадоксално е, но именно тези партньори, които си предоставят огромна свобода един на друг, са си и най-верни. И обратно, в повечето двойки забраната за флиртуване извън семейството дава обратни резултати.

Но при всички случаи е трудно да предадеш онзи, който ти се е доверил. Доверието е базов критерий за хармонични отношения. Доверявайки се един на друг, ние усещаме не само физическа, но и морална безопасност. Оказвайки доверие на своя партньор, давайки му възможност да живее своя живот, ние обаче трябва да сме готови и за най-неприятното. Риск винаги има. Но за да не се случи изневярата в бъдеще, трябва да създадем възможност да обсъждаме чувствата и желанията си искрено – тук и сега.

Пък и желанието, насочено навън (извън семейството), невинаги е сексуално. Да посветиш време на себе си, да получиш радост от общуването с приятели – има много разнообразни източници на жизнена енергия, с която се храни желанието ни да живеем и обичаме.

Има ли бъдеще двойката ви? Американският психолог Джон Готмън е убеден, че съюзът ви ще е вечен, ако партньорите честно отговорят с „да“ на три въпроса:

► Искате ли да бъдете приятели с този човек? Бихте ли имали пълноценни и плодотворни отношения, ако не сте любовници и не се каните да имате деца?

► Уважавате ли този човек като личност – с неговите предпочитания, начин на живот и житейски ценности, които изповядва? Уважавате ли неговото отношение към света и към хората, независимо от отношението му към вас?

► Готови ли сте да се примирите с това, че някои недостатъци в него никога няма да изчезнат?Мога ли да кажа: „Това, което обичам в теб, е толкова уникално и важно за мен, че те обичам, без значение какво те различава и винаги ще те различава в бъдеще от моя идеал.“

А какво е най-добре да избягваме, ако искаме да бъдем заедно? Критиката, недоверието, притворството и презрението. Поне така смята Джон Готмън. Особено опасно е презрението – след него идва отвращението, което разрушава отношенията, води до неприятности и разриви.