IN MEMORIAM
Ще оживее това, което може да живее
Едно непубликувано интервю с Тодор Колев
от Нели Цонева
Когато станахме пълноправен член на европейското семейство (през 2007 г.), потърсих Тодор Колев за интервю (за едно научно списание за култура). Върнах го в спомените му за Канада, където беше културно аташе в началото на 90-те години на миналия век. (Като човек на изкуството не успя да вирее в политиката и още в началото на дипломатическата си кариера подаде оставка и се завърна у нас през 1994 г.)
Исках да разбера от него как живеят хората в Канада, в тази многонационална държава – с 86 различни националности и етноси – в която се говори на 104 езика.
Седяхме отвън на една маса в „Японския хотел“, без факсове, без телефони. Тодор Колев ми отговаряше сериозно и изчерпателно на всеки въпрос. Докато бъбрехме, любезно ме попита имам ли скайп, за да прегледа готовия текст. За съжаление нашите усилия бяха напразни. Списанието не отпечата следващия си брой. Интервюто с „Тодор Колев в Канада” остана непубликувано..
На 16 февруари 2013 г.знаменитият актьор ни напусна! Тъжно е, че такава светла личност си отиде от нас. Вместо IN MEMORIAM искам да предложа на читателите на БЕЛА част от автентичния запис на интервюто ми с Тодор Колев.
– Каква страна е Канада?
– Голяма! Не можеш да я обозреш.. Канада е най-доброто място за емиграция от всяка гледна точка. Рай е за емигрантите! И много чиста!
– Променила ли се от времето, когато за канадеца се е знаело, че това е човек, който може да прави любов в кану?
– Петмилионният град Торонто е назован така от индианците. Думата „туронту” на езика на махоките означава „място, където хората се срещат”. Светът е малък. Тук живеят толкова различни хора, традиции, смесица от култури. Махване с ръка, поздрав на друг език. И всеки приема различието на другия! Официално в Канада има два езика – английски и френски. Няма стока, дори кибритът навсякъде е изписан и на двата езика. А в гръцкия квартал улиците са изписани и на гръцки език! Ето това е голямата страна!
– Обичате да се шегувате, че на нас, българите, ни е виновна географската ширина. Как се приема тук различието между хората?
– Друга демократична нагласа имат канадците. Нямат етнически проблеми, защото не създават проблеми, а възможности. Уникалното в тази страна е, че там има огромна толератност между различните култури, към религиите. Най-мръсната дума в Канада е „расист”! Немислимо е там да се произнасяш по тези въпроси. Просто е неприлично.
– ООН сочи Канада като една от най-добрите страни за живеене и с най-малко предразсъдъци към емигрантите. Как се интегрира канадското общество?
– Канада е много богата страна. Отвисоко като я гледаш, представлява вода, много вода и тук-там суша. Красива е! Пролеттта избликва през май като вулкан. Една сутрин се събуждаш и виждаш, че всичко е зелено, цветно, а си мръзнал през зимата в дълбокия сняг. Канада е страна на емигранти. Всякакви и образовани и с по ниска цивилизованост, но те ги приемат такива, каквито са. В същото време към европейците са сдържани. Коренното им индианско население живее в резервати, а в музеите културата им е представена като екзотика. Всичко е култура и всяка култура е своеобразна. Вие си мислите, че се разбират помежду си от само себе си. О, не! Всичко се дължи на реда, на законността, на порядките, на начина на живот! Манталитетът на една или друга националност се съобразява с това. Толерантността е спойката между различните култури, религии, езици!”
– Как изглеждаме българите на фона на тази многонационална държава?
– Като българи! С балкански манталитет! В Торонто българите имат три църкви. Но ето я разликата, голямата разлика. Тези три църкви са конфронтирани помежду си! Канадското общество приема всяка религия. Техните църкви са живи, посещавани. Нашите са разединени, една се смята за македонска, другата е българска, а третата, дори не мога да я назова. Има виц: „Двама българи – три църкви!”. Въобще, балканска история!
– Как се държим българите като общност сред другите?
– Продължаваме да мислим по нашему. Въпреки че има и други, ние сме си ние. Единственото реално общо множество помежду ни е езикът. Църквите ни са мъртви като среда за общуване. Имаме българска програма, излъчвана по радиото, имаме вестник, но общност нямаме, каквато имат гърците и арменците например. Дори в битов план рядко можеш да видиш задружни българи. Иначе терминологията, която се използва, е доста отживяла времето си: „Майка България!”; „Родината!”. Е, има все пак българи патриоти, особено сред старата емиграция, които полагат усилия за сплотяване на българската общност. Мисля си, че ние сме народ, който има трудна, но героична история, много сме преживели и може да се предполага, че от гърците трябва да сме по-сплотени! Но не е така.
– Движим се нанякъде, но накъде? Вашата „тънка” чувствителна кожа, какво усеща?
– В резултат на големите промени в света, ако се погледне рационално, всъщност всичко си е в реда на нещата. Но трябва също и да се работи все пак, и то все повече. Иначе залязваш! Тежко е! Неприятно е! И още по-тежко е с простотията, която е оставила белези и във времето, и в отношенията помежду ни. Всички се обичат и мразят. В културата ни е заложено. В крайна сметка ще оживее това, което може да живее. В това ми е надеждата.
Неспокоен човек
Помня Тодор Колев от БНТ. По-точно от „Ефир 2“, на който през средата на 90-те години той беше програмен директор. Истинска културна работна сила си беше, която се вливаше с много хъс в телевизионния поток. С неговото артистично чувство и подкрепа се правеха оригинални предавания и филми. Тодор Колев съзнаваше къде е и не слизаше от върха на своята артистична кариера. Все по това време той радваше зрителите с популярното си шоу „Как ще ги стигнем, американците!”, с новия албум „Най-доброто от Тодор Колев”. През 2005 г. стана носител на „ИКАР“ за цялостната си актьорска дейност, а през следващата година беше класиран от читателите на списание „Паралели” за един от „Най-популярните български актьори на всички времена”. Появи се и като рекламно лице на един нов продукт „Уплътнете нещата!”…
Тодор Колев беше неспокоен човек, който все твореше, пееше, свиреше (на сцената и в студиото), превъплъщаваше се в запомнящи се роли в киното и в театъра, дори пишеше (издаде собствената си автобиография „Варненското софиянче от Шумен”), и най-вече милееше за духовността…
Така го запомних като част от и лице на културата на България!