Личности, Портрети

ТОМ ХАНКС

Том Ханкс –
вдъхновеният от самота
 
 
от Ивайло ТОДОРОВ
Снимки Columbia Pictures/„Александра филмс“
май, 2009 г.
 
Ако има актьор, с когото повечето американци да се идентифицират и за когото може с пълна сила
да се каже, че е реализирал американската мечта, това със сигурност е Том Ханкс. Успехите му са толкова много, но той съвсем не се опиянява от тях и дори гледа с лека ирония на всичко, което е постигнал досега.
 
Някои хора си лягат и си мислят: „Ех, колко чудесен беше днешният ден!“ Той пък е от онези, които постоянно се тревожат и се питат: „В какво се провалих днес?“ Всъщност как може точно той, който се е снимал в толкова касови хитове и е отрупан с всевъзможни награди, да говори за провали? Та той е вторият актьор след Спенсър Трейси, който
 
печели последователно два „Оскара“
за главна мъжка роля във „Филаделфия“ и „Форест Гъмп“. Освен това за ролята си в „Спасяването на редник Райън“ Том е удостоен с най-висшата награда, давана от американската армия за цивилни граждани, а според списание Entertainment Weekly той е единственият актьор, който заслужава да получи хонорар от 20 млн. долара. Явно за разлика от повечето повярвали си звезди Ханкс прекрасно осъзнава, че никой не е застрахован от това рано или късно да се провали. И макар че сега е идол за милиони хора и минава за една от най-уважаваните и влиятелни личности в шоубизнеса, той признава, че е имал своите ужасни моменти и че е правил неща, с които съвсем не се гордее.
 
Детството на Томас Джефри Ханкс
съвсем не е розово. Родителите му постоянно се карат и в крайна сметка се развеждат, когато той е 4-годишен. Том остава да живее при баща си, който се жени още два пъти и се мести постоянно от град на град. Както обяснява Ханкс, „преди да навърша 10 години, имах три майки, много доведени братя и сестри, смених пет училища и десет къщи“. Невъзможността да се нагажда към промените, принудата постоянно да си търси нови приятели и отчаянието от раздялата на родителите му са част от проблемите, пред които е изправена бъдещата звезда. Том се чувства адски самотен и потиснат. Но това е неговата актьорска школа. Ето на какво се дължи дълбочината при пресъздаването на екрана на самотници като Форест Гъмп и Корабокрушенеца в едноименния филм. Просто
 
самотата е част от живота му
„Когато бях млад и се чудех какво да правя със себе си, съдбата ме срещна с ирландския режисьор Винсънт Даулинг на един Шекспиров фестивал. Спомням си, че той ми каза: „Замислял ли си се, Том, че всички големи пиеси са за самотата. Всички големи истории са свързани със самотата. Ричард III е самотен мъж, също и Хамлет. Самотата е нещо универсално. Има го във всеки. Независимо каква ти е културата, независимо в каква точка от света живееш, самотата е най-голямото нещо, срещу което всички се борим.“
Ханкс ще запомни завинаги тези думи. Затова за него водеща в избора на дадена роля е темата за самотата. „Не всеки е бил влюбен. Не всеки е чувствал страстта по друг човек. Не всеки е изпитвал какво е истинско приятелство. Но всеки е бил самотен поне на един етап от живота си. Преминал съм през много самотни периоди. Самотата е една от причините да бъда впечатлен от актьорството. Когато отивах да гледам някоя пиеса или филм, аз чувствах, че не съм сам.“
Том признава, че чувството да не можеш да намериш своето място, толкова силно по времето на неговото израстване, все още е част от него, макар и сега да е женен и да може да се похвали с дълъг и успешен семеен живот. „Родителите ми се разведоха и заради това ми се наложи да се местя постоянно. Бил съм объркан и самотен за много дълго време. Но в крайна сметка си мисля, че е хубаво човек да остава насаме със себе си. И ако ги нямаше самотните периоди в живота ми, нямаше да имам въображението и силите, които имам сега. Нямаше да имам дори чувството за хумор, което имам сега.“
 
Първият брак на Ханкс
е със Саманта Луис. Той прави първите си стъпки в актьорството, тя също е кандидат-актриса и двамата се запознават при поставянето на една пиеса в Калифорнийския университет. От партньори на сцената Том и Саманта стават такива и в живота. Раждат им се две деца – Колин, който също ще поеме по техните стъпки, и Елизабет. Ханкс обаче поставя кариерата си на първо място и нехае за семейството. Потръгва му в театъра, започват да го канят и в телевизията, а оттам и в киното. Така той често е далеч от съпругата и децата си и в крайна сметка бракът му се разпада. „Най-лошата страна на раздялата бе, че обричам собствените си деца на същото, което съм изпитал и аз на тяхната възраст. Чувствах се ужасно виновен.“
Все пак, поучен от грешките си, Том се жени за актрисата Рита Уилсън, която между другото е с български корени (баща й е от родопско село, но живее отдавна в Америка). Тя му ражда още две деца. Ханкс не може да спре да хвали съпругата си. От нея той получава подкрепата, за която винаги е мечтал. „Женени сме повече от 21 години и сме влюбени от четвърт век. Рита е моят живот. Работата ми е страхотна и аз я обичам, но няма по-важно от семейството ми. Не мога да си представя свят, в който няма да имам дом и семейство.“
Освен щастливи съпрузи двамата са и успешен продуцентски тандем. Продуцираните от тях филми „Моята голяма луда гръцка сватба“ и „Mamma Mia!“ се превръщат в касови шампиони.
Малко хора знаят, че Том има странно хоби –
 
колекционира пишещи машини
Признава, че е готов да похарчи цяло състояние, за да обогати колекцията си, в която вече има над 80 машини. Друг не чак толкова известен факт за него е, че е далечен роднина на президента Ейбрахам Линкълн. А дали след толкова много успехи Ханкс не изгаря от желание да опита късмета си и в политиката?
„Нищо не може да ме накара да се изявявам на политическата сцена. Политиката никога не ме е вълнувала“ – категоричен е той.
 
 „Ангели и демони“
Преди три години Том Ханкс се снима в „Шифърът на Леонардо“. Екранизацията по романа на Дан Браун не бе приета особено ласкаво от критиците, а и самият актьор бе порицан за изявата си и най-вече за ужасната си прическа. Все пак филмът пожъна невероятен успех и спечели над 750 милиона долара. Така че сега ни предстои отново да видим Ханкс като професор Лангдън в „Ангели и демони“. В новия филм Лангдън се завръща във Ватикана, за да спаси църквата от най-стария й враг: Илюминатите. Това древно тайно общество подготвя опасен план, който може да бъде объркан единствено от професора по история. Само той може да дешифрира мистериозните кодове на Илюминатите, скрити в древните символи на земята, въздуха, огъня и водата. Разбирайки за смъртоносната опасност, Лангдън заминава за Рим, където обединява сили с красивата и енигматична италианка Витория Ветра. Впускайки се в безспирно преследване през заключени гробници, опасни катакомби, безлюдни катедрали и до сърцето на най-тайното подземие на света, двамата ще проследят 400-годишния път на Илюминатите, който е единствената надежда за оцеляването на Ватикана. Колкото и да не ви се вярва, Ханкс казва по повод на ролята си, че наистина вярва в Бог, и няколко пъти подчертава, че не вярва в конспиративни теории. Това го поставя в интересна позиция, след като играе герой в поредица, основана на неортодоксалните схващания и възгледи на писателя Дан Браун. Според актьора конспиративните теории се създават от хора, които… просто могат да продават книги за конспиративните теории.
 
 
 
Блицинтервю
– Кое е най-трудното нещо, когато играеш Лангдън?
– Да разбера как работи мозъкът му. Как той стига от едно заключение до друго толкова бързо. Той е специалист по символите, с енциклопедични познания за кодове, гатанки, мисловни игри, загадки, както и по история. Лангдън може да направи връзка между всичко това. Един символ може да представлява различни гледни точки и само той може да им придаде смисъл. Лангдън е може би единственият човек в света с подобни умения.
– Филмът остава ли верен на книгата?
– Книгата е била написана, когато компютрите са били доста по-старомодни от днешните, имало е по-малко медии и никакъв интернет. Според Дан по това време избирането на нов папа не е вълнувало никого освен няколко телевизионни екипа. Днес подобен избор е истинско медийно събитие. В този смисъл книгата е допринесла за модернизирането на културата ни.
– Какво най-много ти харесва в самата история?
– Чистотата на спора Големият взрив срещу Сътворението. Нито едно от тези неща не е повлияло върху нашето ежедневие, но определя духовната ни същност. Да се спори кое е по-важно – науката или вярата, изисква усилия и много страст и от двете страни. Всяко доказателство в полза на една от двете теории само подсилва още повече мистерията.
– Правилно ли е да се каже, че сюжетът отразява две модерни паранои – тероризма и вярата, че винаги се случва нещо зад кулисите, което си остава в сянка?
– Всеки познава резултатите от тероризма, а конспиративните теории се прицелват във всичко, което се случва по света. Двете често вървят ръка за ръка, а в случая с „Ангели и демони“ основната цел не е да натрупаш богатство, а да имаш по-голямо влияние.
– Проучи ли илюминатите? Какво мислиш за тяхната организация? Какво според теб е истина и какво измислица за нея?
– Да, проучих ги, препрочитайки книгата на Уилям Манчестър „Свят, осветяван само от огъня“ и тонове други материали. Аз чета история постоянно, така че изпитах истинско удоволствие. Материалите, които най-много ме впечатлиха, премахваха конспиративните аспекти в „Ангели и демони“, но засилваха жестокостта на убийствата. Лангдън има тонове от факти за проучване.
– Ти се интересуваш от история и казваш, че Рим е пълен с исторически забележителности и паметници. Имаше ли възможност да проучиш и разгледаш града, докато беше там?
– Не само го проучих, но и успях да го почувствам. Живяхме в града цял месец и всеки ден работехме насред декори, излезли като че от пощенски картички, обградени от слоеве история. Да изпиеш едно еспресо или да гледаш мач от Европейското по футбол в малко кафене, бяха безценни моменти за мен. В паузите между снимките успях да разгледам на спокойствие улиците, сградите, да се насладя на гледките. Все едно бях в центъра на събития от древния Рим, Великата Римска империя и Втората световна война.
– Говори се, че по време на снимките си помогнал на една булка да стигне до Пантеона, като си държал шлейфа на роклята й и си я отвел до олтара. Така ли е наистина?
– Кой да предположи, че в Пантеона се правят сватби. Имахме две сцени и един ден да ги заснемем пред една от най-известните сгради в света. Булката и баща й трябваше да влязат подобаващо, независимо че точно в най-важния й ден се снимаше някакъв филм. Лимузината не можеше да я докара до вратата, затова аз й предложих ръката си, за да я отведа. Беше приказен момент за всички от екипа, ще запомним този сватбен ден.
Интервюто е предоставено от „Александра филмс“