ХАРАЛАН АЛЕКСАНДРОВ

 

 

 

 

 

– Светът става все по-сложен, предизвикателствата постоянно се променят и това, което си научил в училище и в университета, не е достатъчно. Трябва да продължиш да учиш и да се развиваш – това е концепцията за учене през целия живот.

Хората в позиция на лидери не могат да си позволят да го правят открито, защото биха били заподозрени в некомпетентност в провинциална култура като българската. Затова те спират да се учат в момента, в който дойдат на власт. Не знам дали ви е направило впечатление.

Една скрита форма на учене е консултирането. Когато имаш да управляваш организация, бизнес, община или нещо друго и си даваш сметка за това, че имаш много дефицити от знания, можеш да си наемеш нещо като частен университетски преподавател. Луксозно и скъпо нещо е и могат да си го позвалят хора, които разполагат с ресурси и искат да се развиват.

 

– Темите могат да бъдат свързани с организационното развитие, с развитието на самия индивид, който е в лидерска позиция, или с конкретен нов проект. Консултирането е конфиденциална и защитена територия. Много е подобно на терапия – провежда се лице в лице.

Освен това може да се работи и в група и тогава се използва ресурсът на групата да се подпомага и насърчава развитието на нейните членове. В България като цяло консултирането в група не е достатъчно развито. Ние предпочитаме да учим в самота, а най-добрият начин да се учиш е в група. Това е смисълът да ходиш на училище.

 

– Не, но имам метод, с който мога да формулирам въпросите така, че успешно да търся и намирам отговори заедно с хората, които консултирам. Аз не съм експерт във всички области. Хората, с които работя, са експерти. Всеки в своето поле – било то бизнес, управление, образование, икономика или политика. Аз съм експерт в създаването на контекст, в който те да мислят креативно, да изследват ролите си и да намират работещи решения за своите организации.

 

– Без интелектуалния обмен с моите колеги, извън моята порфесионална общност не бих могъл да развивам успешно консултантската си практика. Институтът, за който работя, се нарича Български институт за отношения между хората и е част от Нов български университет. Знанието, с което разполагаме, е от няколко области – от областта на социалните науки като антропологията и психологията (и то психоаналитично ориентираната психология), от областта на политическите науки и донякъде управлението. Нашите методи са интердисциплинарни, те предпологат пресичане на границите на различните дисциплини и търсене на комплексни решения.

Може да се каже, че развиваме това, което се нарича икономика на знанието. Впрочем българската икономика не е наукоемка, тя е глупава икономика, както и политиката и въобще живеенето в България. То е на такъв етап от развитие, че е доста далеч от това да се ползва от високото знание, и затова високото знание остава изолирано в университетите и академичните среди.

 

– В България през последните десетилетия много целенасочено се опитваме да живеем просто и да си спестим дилемите на живота. Резултатът от това е, че ставаме все по-бедни, по-отчаяни и по-цинични. Талантливите хора отиват да живеят в по-сложни общества, в които се опитват да се интегрират. В България остават простите хора, които си излъчват прости лидери. Това е съвсем очевидно, не е необходимо да имаш научен инструментариум, за да го забележиш. Ние – аз и моите колеги – и университетът като цяло настояваме, че въпреки това си струва в средата да присъства по някакъв начин гледната точка за цивилизованото живеене, която предполага да признаеш сложността на света и постоянно да си развиваш ума в услието да я разбереш.

 

– Не ми липсва социална среда, аз общувам с много хора и съм се научил да се вписвам лесно в различни групи и общности – това е част от професионалните умения на антрополога. Имам сравнително малка, но устойчива и равиваща се професионална среда в България и доста голяма извън България. Хубавото на глобалния свят е, че ти позволява да бъдеш част от много общности едновременно. Аз например съм част от международна мрежа от изследователи в полето на човешките отношения, с голяма част от които съм в постоянен контакт по интернет и с тях ме свързват и приятелски отношения. Все пак в България съществуват достатъчно на брой индивиди и общности, които четат книги и ценят интелектуалното общуване. Освен това аз работя със студенти, мога да развивам и разширявам тази среда, като привличам към нея онези млади хора, които имат интерес да развиват ума си. Представете си, има млади жени, които освен да си увеличат бюста, искат да си увеличат знанията.

 

– Имаме много да наваксваме и не мисля, че това ще стане бързо и равномерно. Към образование и развитие няма да се втурне целокупното население. Българското общество не е хомегенна маса, някои общности и прослойки ще продължат да регресират, ще има и сфери, в които нещата ще се норамлизират и стабилизират. И вероятно ще има все-повече полета, които ще се развиват. В този смисъл българското общество все още кипи и ферментира, един ден може би ще бъде унифицирано и подредено – като европейските, и ако трябва да бъда честен, да, тогава ще стане по-малко интересно. Истината е, че за антрополозите най-интересни са перифериите на развития свят. Същинският развит свят е предсказуем и донякъде скучен. Дадох си сметка за това преди 20 години, когато още като студент започнах да работя с един антрополог от български произход, който преподаваше в Канада и бе живял къде ли не. Когато идваше в България, изобщо не спираше в София, а директо отивахме в селата в Гоцеделчевско. София, която е притегателен център за голяма част от българите, за него беше един безличен, безинтересен град. Той идваше от големите центрове на цивилизацията и истинското му любопитство беше насочено към малките слаборазвити райони, към които пък никой в България не проявяваше интерес. В някакъв смисъл антропологията е ексцентрична наука. За нас е любопитно онова, което за другите не е интересно. Тогава имахме шанс да уловим може би края на патриархалната култура почти в чист вид. В началото на 90-те години на миналия век българите мюсюлмани живееха в един изключително традиционен, затворен свят, който парадоксално беше оцелял благодарение на асимилационната политика на възродителния процес.

 

– Обичам града, особено големите космополитни градове, но напоследък прекарвам доста време на село. Дори обмислям варианта да се оттеглям за по-дълги периоди в някое красиво място, където да мисля и работя на спокойствие. Това вече е възможно от гледна точка на комуникацията. Харесал съм си едно село в Ивайловградско. То е със средиземноморски климат и е много китно и дружелюбно. Доста е пусто в момента, но аз обичам да се усамотявам, чувствам се доста добре със себе си. Впрочем смятам да го заселя с мои приятели. Вече е напълно възможно да се организира и териториално такава общност от съмишленици, за която ме питате.

 

– Поне в този кръг от хора, в който аз общувам, противно на стериотипа, не си говорят толкова за политика, за футбол и за секс, за които се вярва, че са основните страсти на мъжете. Хората, които аз познавам, са много склонни да разсъждават върху факти от живота и върху собствения си житейски път, както и върху отношенията си с други хора, най-вече с жените. Когато си станал на 40 години, вече имаш върху какво да мислиш. Погледът ти (освен ако не си тежко инфантилен, което е доста разпространено) е оринетиран и ретроспективно, не само към настоящето и бъдещето. Разбира се, средната възраст е характерна с добре известната нормативна криза на средната възраст, когато трябва да преосмислиш живота си до момента. Да решиш дали това, което си правил, е това, което настина си искал да правиш, какво си постигнал, какъв човек си станал, в каква посока да продължиш, с кого да продължиш. Много често се появява темата за семейството, за връзката, удовлетвореността или неудовлетвореността от брака (и двете неща присъстват). Но мъжете на средна възраст в България по-често мислят за това, какво да направят от себе си, какво се е случило с тях. Към това има два различни подхода. При единия си по-скоро обект на външни въздействия. Например един типичен дискурс е „Нашето поколение е прецакано“, т. е. самосъжаление, което аз не приемам. Другият подход е да се държиш в по-голяма степен като автор на живота си и да правиш информирани избори. Поне в средите, в които аз присъствам, имаме съгласие върху това, че единственото смислено нещо, което човек трябва да прави, е да се развива по етичен начин. Т. е. да разгръща потенциала си по начин, който да не вреди на останалите и по възможност да ги включва в съвместни начинания.

 

– Интересно е, че ми задавате този въпрос, защото буквално преди ден дадох пространно интервю за друго женско списание точно по тази очевидно важна тема. Едно от нещата, които са в криза в нашия свят, са мъжките и женските идентичности и мъжките и женските отношения. Известната маскулинизация на жените, която наблюдаваме – т.е. все повече жени са еманципирани, активни, работят, грижат се за себе си, – може да е точно толкова изтощаваща за самите жени, колкото е плашеща за патриархалните мъже. Тази тема отчетливо присъства в разговорите на мъжете.

 

– Например как да управляваме отношенията си с модерните жени – автономни същества с нарастващи изисквания, които не просто се предлагат като обект за завоевание, но които на всичкото отгоре вече са заразени от икономиката на потреблението. Потребителският егоизъм по отношение на другия пол преди беше запазена марка на мъжете. Вече има все повече жени, които се отнасят към мъжете по същия начин, по който традиционните плейбои се отнасят към жените. Като към завоевания. Грубо казано, поставят в центъра собствените си емоционални, сексуални и всякакви други потребности и интереси, а не желанието да разпознаят принца и да се отдадат на майчинството или на семейното щастие. Това е доста стряскащо и объркващо за мъжете. Мисля, че няма механизъм, няма зададен в културата модел, с помощта на който мъжете да се справят с този тип жени. Те едновременно ни привличат и плашат. Това е класическият образ на жената вамп, който е много стар, но който истински разцъфтява в модерните и постмодерните общества, в които жените са освободени икономически, емоционално и сексуално. Те вече не са принудени да се съобразяват с мъжките прищевки, не е нужно да стоят в къщата по силата на това, че не могат да оцелеят. Икономически очевидно могат. Въпросът е как оцеляват емоционално.

 

– Трудно. Една от опорите, които намират, е в преоткриването на подкрепата, която могат да получат от себеподобните си. Аз дори по едно време бях член на един таен престижен клуб (няма да споменавам другите известни хора, които членуват в него) на, как да кажа, мъжете на средна възраст с разбити сърца. Понеже сърцето ми престана да бъде разбито след определен период, занемарих присъствието си в този клуб. Става дума за една много специфична мъжка общност, която най-общо функционира като група за самопомощ, в която мъжете споделят и обсъждат проблемите си с жените. Това предполага много висока степен на доверие и на интелигентност, защото има и жестоки мъжки групи, в които, ако си открит и откровен, ако не се фукаш през цялото време, ставаш обект на подигравки и на атаки. В случая, за който говоря, е обратното. Мъжете получават подкрепа от себеподобните и обикновено това споделяне се случва в някой бар и е улеснено чрез умерена употреба на алкохол. Т. е. има потребност от грижа за уязвимата и крехка мъжка психика, която тъгува за изгубените прости решения на простия свят на мъжкарите, които преследват самките. Както казва един мой приятел, миналото хилядолетие беше хилядолетието на любовта, сега сме в хилядолетието на войната. От войната с тероризма през войната между половете…

 

– Не в същинския смисъл, но имам устойчива връзка. Но това е нещо, за което предпочитам да не говоря на този етап. Нямам класически брак и мисля, че все повече хора от това поколение са в подобно положение.

 

– Има много удобства, има и някои неудобства.