Впечатления от едно пътуване из Япония с влака „Шинкансен“
от Атанас Владиков
Пътешествията на един българин, който изживява хилядолетната култура и впечатляващата модернизация на Япония, благодарение на влака-стрела.
Очаквайте „Хиляда жерава“ от Атанас Владиков на 9.06.2026 г.!
За книгата
Известният влак-стрела „Шинкансен“ е пуснат за пръв път през 1964 г. по повод XVIII летни олимпийски игри в Токио. Тогава влаковете достигат върхова скорост от 250 км/час.
„Шинкансен“ тласкат Япония напред, защото големите разстояния между отделните градове вече не са проблем. Влаковете приобщават обществото и ускоряват всички процеси – бизнес сделки, работни пътувания, възможности за бърза среща с близки, транспортиране на съобщения и пратки за много кратко време до далечни региони на страната.
„Шинкансен“ ми дадоха възможността да опозная четиринайсет японски града за три седмици, която не би била осъществима без тях.
Пожелавам на всички, които не са били в Япония, да я посетят поне веднъж в живота си и да пътуват с „Шинкансен“, за да опознаят Духа ѝ – древен и вечен!
Атанас Владиков
Интервю с автора
Атанас Владиков е доц. д-р, преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски“, експерт по МИО, преводач, автор на книгата „Аригато, Токио! Градът, който живее в XXII век“ и съавтор на „Роднини. Една 100-годишна история, свързана с Балабановия род“.
Влечението му към Япония се усеща във всичко, с което се захване. Той не само работи усилено за сътрудничеството между България и Страната на изгряващото слънце, но и е част от екипа, който изгражда вишнева градина „Аригато“ и установява изучаването на японски език и култура в СУ „Св. Климент Охридски“ – гр. Пловдив.
Сега, като резултат на поредното му посещение в красивата и мистична държава, излиза новата му книга „Хиляда жерава: Впечатления от едно пътуване из Япония с влака „Шинкансен“. Пътепис, който вдига завесата на източната икономика, традиция, бизнес, природни забележителности и социални политики.
– Г-н Владиков, през 2025 година преминавате през четиринайсет японски града благодарение на влака-стрела „Шинкансен“. Разкажете ни за пътуването и как вдъхнови автора във вас?
Заминах с група приятели каратисти – те пътуваха за вътрешен шампионат за повдигане в бойни степени, а аз заради Световното изложение в Осака. Пътувахме по индустриалния коридор Токио – Осака – Фукуока (около 1200 км), наричан още „Токайдо“. По това протежение живеят около 80% от населението на страната.
Влакът „Шинкансен“ минава през много градове, всеки със своята собствена история. Някои са свръхмодерни, други пазят усещането за истинската, традиционна Япония. И голяма част от тях са свързани с нас по някакъв начин. Например Окаяма е побратимен с Пловдив, Фукуяма – с Казанлък. От историята знаем за Хирошима и Нагасаки, като в Нагасаки, в Парка на мира, се намира статуята „Вик“ – подарък от българския народ. От филма „Шогун“ сме виждали замъците в Химеджи и Осака.
А какво да кажем за Нара – Града на сърните? Невероятно красиво място. Там сърните се движат по булевардите, в градините, без потокът от автомобили, жители и туристи да им пречи. Историческият музей е заобиколен от плитки рекички, в които сърните се разхлаждат. Тази симбиоза между природа и модернизация ме изуми.
Много се впечатлих и от жеравите, които видях в градината в Окаяма, и всъщност, когато ми разказаха легендата за хилядата жерава, реших, че това е най-естественото заглавие за книгата. Оттам дойде вдъхновението да пресъздам тази японска легенда за българския читател и да припомня, че човек трябва да живее с надежда. И че може би шинтоизмът, като едно от най-старите религиозни течения, крие в себе си сили, които не виждаме, но ни помагат да вървим напред и да отстояваме своята истина.
– Кое се превърна в любимото ви място за описване?
Отидох заради технологичното развитие на страната, но истинската Япония почувствах в Замъка на Бялата чапла в Химеджи. Там ни задължиха да се събуем боси, което е интересно преживяване. Когато видях и обиколих замъка, се пренесох в едно отминало време на самураи и притчи.
Другото място бе Свещената планина Фуджи с нейния ценотаф, в който почиват душите на загиналите във войните за Япония, и „Камбаната на сърцето“. Камбаната е поставена в рамка с формата на сърце, през която се съзерцава планината. Поверието гласи, че когато удариш камбаната и си пожелаеш нещо, желанието отива до Фуджи-сан и се сбъдва.
Градините на Япония също са прекрасни. Аз съм любител на градините и потвърждавам, че в тях можеш да прекараш цели часове.
– Доколко е трудно да се предаде магията на една чужда култура на българския читател, особено толкова далечна от нашия бит и наратив?
Действително е трудно, защото ние сме много силни индивидуалисти. Не можем да намерим тази екипна ефективност, която други народи, в частност японският, имат.
За омекотяването на характера ми помогнаха бойните изкуства, защото те учат на старшинство, на йерархия, на поклони. Не можеш да започнеш и приключиш тренировка, без да се поклониш на учителя. Не можеш да бъдеш посветен в по-високите степени и в по-сложните техники (особено техниките с оръжие), ако имаш злонамерени мисли. Така че бойните изкуства положиха един много силен отпечатък в моето разбиране за японската култура и всички от групата ни се съобразяваха с нея.
Самата организация не би била възможна, ако нямахме дисциплина. Казва се, че трябва да тръгнем в осем часа, значи осем – не по-рано, не по-късно. Казва се, че имаме петнайсет минути за кафе, значи петнайсет. Това за средиземноморския човек е много далечно. Ние сме импулсивни, емоционални народи, докато единството на японците им помага да вървят напред. Неслучайно страната се нарежда в топ пет икономики в света.
Освен това техният ценностен модел е друг. Там изкуствата, образованието, преподавателската дейност са на огромна почит. Японците имат страхотно уважение към учителите, към хората, които носят знание, към артистите. Те са намерили баланса между културата, религиозните убеждения, науката, технологиите и етиката.
– Остана ли нещо недоразказано за Япония, което искате да разкажете в бъдеще?
За панаира в Осака трябва да се напише отделна книга, защото България се завърна на Световното изложение и нашият талисман – Лакто-чан, кръстен на българската бактерия, решаваща за ферментацията при киселото мляко, спечели награда за най-хубав талисман на ЕКСПО 2025 Осака-Кансай. Също така жителите на град Ишиока дариха на българската палата камък-скулптура с издълбана молитва за мир като благодарност за помощта, която народът ни е оказал на града през 1923 година, когато е бил ударен от мощно земетресение.
На Световното изложение видях впечатляващи нови технологии от САЩ, Саудитска Арабия, скандинавските страни, Китай, Япония и други. Всички те работят за опазване здравето на човека и здравето на природата. За всичко това е нужно да се говори повече.
Откъс от „Хиляда жерава“
Възможността да опозная четиринайсет японски града за три седмици не би била осъществима без влаковете „Шинкансен“. Това ми даде шанс да опозная по добре и самите японци. Категорично мисля, че те са една много дружелюбна и вежлива нация и много уважават България! В базовата ми комуникация с тях ползвах няколко основни думи като „аригато“ (благо даря), „онегай шимас“ (моля), „сумимасен“ (извинете), „коничиуа“ (добър ден) и други. Използвах ги в мага зините, в хотелите, в ресторантите, но най-вече за прекачванията по гарите, тъй като в началото ми беше доста сложно да се ориентирам.
Японската мрежа от високоскоростни влакове „Шинкансен“ (буквално думите „шин“ и „кансен“ означават „нова линия“), известни като влака-стрела, е от крита през 1964 г. по повод XVIII летни олимпийски игри в Токио. Тогава се постига върхова скорост от над 200 км/час по линията Токио – Осака, по която пътувах и аз през 2025 г. За 2 часа и 7 минути изминахме разстояние от почти 500 километра!
Днес технологиите и научните достижения търсят нови рекорди в скоростта при пасажерските влакове, съчетавайки точност, удобство и цялостен сервиз. За две десетилетия натрупаното сумарно закъснение на влаковете „Шинкансен“ до всички дестинации в Япония е под 60 секунди! През пролетта на 2025 г. държа вата анонсира, че е разработила модел от ново поколение – серия Е10, която ще влезе в експлоатация през 2030 г.
Влакът-стрела тласка Япония напред, защото големите разстояния между отделните градове вече не са проблем за средната класа. Той приобщава обществото и ускорява всички процеси – бизнес сделки, работни пътувания, възможности за бърза среща с близки, транспортиране на важни съобщения и пратки за много кратко време до далечни региони.
Обикновено влаковете „Шинкансен“ се композират на отделни перони от гаровите и метростанциите и трябва да се следи за надписа Shinkansen. На тези пропускателни пунктове винаги има служители, които могат да помогнат и да насочат пътуващия. Там става чекирането и преминаването към високоскоростните влакове.
Разстоянието от почти 1300 километра от Токио до Фукуока се взима за 5 часа и 30 минути! Бях си закупил специална абонаментна карта-билет, т.нар. „JR-карта/ JR-пас/JR-пропуск“, за туристи, които посещават Япония за кратко време. Тя важеше за неограничено пътуване в рамките на двайсет и един дни за всички линии „Шинкасен“, във всички посоки, на значително по-ниски цени.
Още с кацането ни на митническия пункт на лети ще „Нарита“ ми сложиха печат в международния пас порт, че като турист от Европейския съюз имам право да пребивавам деветдесет дни в страната, без да заплащам такса за виза.
Абонаментната карта-билет се закупува по интернет, преди да се влезе в Япония. Издава се поименно и не може да се преотстъпва на друго лице, нито да бъде заменена. Изрично трябва да подчертая, че JR-картата е ценна колкото международния паспорт!
Ако бъде за губена, няма да бъде възстановена и ще трябва да се заплати пълната цена на билетите, вместо редуцираната за туристи. Тя е част от общата политика на Япония за стимулиране на туризма из цялата страна с влаковете „Шинкансен“. Може да бъде за седем, четиринайсет или двайсет и един дни. Започва да важи от деня на нейното активиране и изтича в полунощ на последния ден, за който е валидна.
Ние имахме няколко нощувки в Токио и активирах ме абонаментните си карти на централна жп гара Токио, когато заминахме за Фукуока. От този момент за почнаха да текат двайсетте и един дни.
След като човек премине през турникетите и чекира билета си през съответните устройства, е много важно да проследи на информационните табла на кой гаров перон да се качи и конкретно на кой коловоз, за да не се окаже, че ще пътува в противоположната по сока. Когато намери коловоза, на който ще се композира влакът, е необходимо да се нареди на опашка на съответната цветна линия, защото трябва да се качи от точно определено място.
Три цветни линии обслужват няколко класа влак от един и същи коловоз: синя, зелена и жълта. Влаковете на този коловоз, без значение цвета на линиите, се движат в една и съща посока, но на различни интервали, и спират на гарите по едно и също трасе.
На синята линия спират два влака с по шест вагона: „Сакура“ (японска вишна) и „Цубаме“ (лястовица). Мястото за чакане е оцветено с червено блокче. Обозначено е още, че вагони от първи до трети са без резерви рани места и във влака не се пуши.
На зелената линия спират влаковете „Мизухо“ (златен ориз), „Сакура“, „Цубаме“ и „Кодама“ (ехо). Червеното блокче показва, че на мястото, от което снимам, ще спре трети вагон.
На жълтата линия спират влаковете „Нозоми“ (надежда) и „Хикари“ (слънчеви лъчи). Червеното блокче показва, че ще спре пети вагон. Ако пристигне влак „Нозоми“, първи и втори вагон са без резервирани места. А ако пристигне влак „Хикари“, такива са вагони от едно до пет. И в двата влака не се пуши. В началото изглежда много объркващо, затова трябва внимателно да се следят информационните табла и указателните табели.
Във влаковете е светло и чисто, електронно табло и гласов запис информират коя е следващата гара на японски и английски език. Направи ми огромно впечатление, че кондукторите – с чисти дрехи, изгладени, обръснати, „въоръжени“ с дигитални устройства за проверка на билети и кондукторски чанти от хубава кожа – се покланят на пътниците (дори да са с гръб) и когато влизат, и когато напускат купето.
Ние се ориентирахме по думата „дес“. Щом чуехме Окаяма дес, Осака дес, Киото дес, знаехме, че сме стигнали гара Окаяма, Осака, Киото и трябваше да слезем.
В Осака има две гари: старата и новата. Влакът-стрела спира на новата жп гара, а думата за нов е „шин“. Така че слязохме в Осака, когато чухме Шин-Осака дес.
Различните региони на Япония се обслужват от различни „Шинкансен“ линии и е добре човек предварително да се запознае в интернет къде на отделните гари и на коя линия трябва да се прехвърли.
Влаковете са много чести – през 15–20, най-много до 30 минути, така че е важно да се знае не само дестинацията, за която се пътува, но и категорията на самия влак. Тези от клас „Нозоми“ са най-бързи – не спират на всички гари, а само на по-големите. Влаковете „Хикари“ спират на голяма част от гарите. При „Сакура“ зависи от разписанието и поради това едно и също разстояние се взима за различно време от различните категории „Шинкансен“. Например разстоянието от Токио до Киото е 450 километра в едната посока. Влакът „Нозоми“ ще го измине за 2 часа и 7 минути: той по тегля за Киото на всеки 10 минути. Влакът „Хикари“ –за 2 часа и 40 минути: той потегля на всеки половин час. Влакът „Кодама“ – за 3 часа и 30 минути: той по тегля на всеки кръгъл час. Оттук идва и разликата в цените на редовните билети и затова „туристическият билет“ не бива да се бърка с „редовния билет“.
И на последно място е важно да се знае кои места са резервирани и кои не са. Моето впечатление е, че е трудно да се открият места в сутрешните часове и над вечер, когато хората бързат да отидат на работа и обратно. Но часовете след 9:00 сутринта и преди 17:00 са много удобни за туристите – да отидат до някой град, да го разгледат и да се върнат. Другата опция е да станат много рано и да останат до по-късно в града, който са посетили. Но дори във влака „Нозоми“, който не спира на всички гари, можеха да се открият места за сяда не извън час пик. На кратки дистанции – една, две до три спирки (в порядъка на 10–20 минути) – човек може да постои и прав, но за дългите маршрути е по-добре да се пътува седнал във вагоните, които са без запазени места. Това определя и точно на кое място от перона следва да се качи.
Във влаковете „Шинкансен“ има определени салон ни помещения между отделните вагони с пригодени санитарни възли за лица със специални потребности. Има и вградени мивки с огледала, контакти за зареждане на електронни устройства и места за поставяне на обемисти багажи – куфари, чанти и др.п. Те наистина предоставят комфорт при дълги разстояния. Човек не се уморява от пътя, качва се и слиза свеж. Без да броя пътуванията в самите градове с метро, автобуси, трамваи и междуградските превози с обикновените влакове, за три седмици престой в Япония съм пропътувал около 6500 километра само с влака „Шинкансен“.