Цар Футбол и „лъвчетата“
Интервю на Теодора СТАНКОВА
Снимки BeLIGHT STUDIO и Личен архив
юни, 2010 г.
Този месец освен заради летните жеги ще бъде горещ и заради вълненията покрай световното първенство по футбол. Българският футбол носи на феновете си голяма радост, но трябва да признаем, че през последните години националният отбор пак пропусна световно след европейско първенство.
Истината е, че футболът у нас ще има светло бъдеще, ако днес на стадионите играят деца и държавата се грижи за развитието на детския футбол. За проблемите в българския футбол, за малките и за големите футболисти, за живота в тим разговарям с бившия селекционер на националния футболен отбор на България Пламен Марков.
– С какво те привлече футболът? Какво помниш от футболното си детство?
– Футболът е моя страст от дете. Без да е бил свързан тогава с бъдещи планове. Ритам, откакто се помня. Отначало с приятели, а след това започнах да тренирам в детската школа на родния ми град Севлиево. Родителите ми не са ме насочвали към футбола. Баща ми никога не е имал клубни пристрастия, нито пък някога ме е водил на мач. От дете съм привърженик на ЦСКА и за мое щастие ме поканиха да играя в младежкия им отбор. Спомням си, че тогава нямахме възможност да гледаме по телевизията мачове на европейско или световно ниво. Но ходехме до една хълмиста местност на двадесетина километра от Севлиево, където се хващаше румънска телевизия. Така гледахме мачове между клубни и национални отбори.
– Мислил ли си някога да тренираш деца?
– Работата с деца сигурно е много интересна и забавна. Особено ако се вижда, че децата бележат напредък. Убеден съм, че е много по-спокойна за разлика от треньорската дейност с национален или професионален отбор. Не съм бил треньор на деца, но съм мислил по този въпрос. Когато започвах треньорската си практика в Севлиево, смятах паралелно да се занимавам с деца. Но ме възпря невъзможността да тренирам децата през зимата, когато те са на училище, а се стъмва рано. Едно прекъсване от 4–5 месеца за малките нямаше да доведе до добри резултати.
– Има ли критерии, по които да се определи от кое дете става футболист?
– На първо място е талантът за футбол. Не може без талант, колкото и да е трудолюбиво детето. След това, разбира се, следват трудът, хъсът и упоритостта. Не на последно място е късметът. Практиката показва, че упорити и талантливи деца, които имат осъзната цел да станат професионални играчи, поради някаква нелепа контузия приключват с футбола.
– На каква възраст детето трябва да започне да тренира?
– За моето поколение подборът започваше от 9–10-годишна възраст. Сега подборът започва 2–3 години по-рано. На тази възраст е много важно да се даде основата на едно дете, за да може то да има по-дълъг период за усъвършенстване.
– Какво става с децата, които са талантливи, но играят в анонимни клубове?
– Най-талантливите от тях ще бъдат забелязани в мачове по време на турнир, когато децата играят с различни отбори. Тогава те получават предложения от именити български клубове. Понеже в аматьорския футбол таксите, които един клуб дължи на друг, са поносими, не е никакъв проблем детето да смени клубната си принадлежност. Има дори клубове, които купуват футболисти от ЦСКА и от „Левски“.
– Знае ли се колко детски клубове има в момента в България?
– Много са. За съжаление тези деца нямат добри условия да тренират …
– А големите клубове не отделят ли достатъчно внимание за детско-юношеските си състави?
– Детският футбол е част от футбола в един клуб. За да има този клуб професионален лиценз („А“ и „Б“ група), едно от изискванията е да развива детско-юношеския футбол. Професионалните клубове обаче все още гледат на детските си школи като на принудителен разход, а не като на полезна и дългосрочна инвестиция. Въпреки че на конгреси на БФС и на общи събрания на клубовете ръководителите обещават да обръщат повече внимание на детските си школи, всички финансови потоци на клуба се насочват към първия отбор. За децата остават калните игрища, разбитите съблекални, в които няма вода, да не говорим за недостига на елементарни пособия като топки, обувки… Най-големият проблем е липсата на добри терени, на които децата да тренират. Малките футболисти ги разкарват да играят по селата около София.
Отборът на „Лъвчетата“ с ІV място на международния младежки турнир Elliot Cup – Албена за 2009 г.
– Общините не могат ли да финансират детско-юношеските школи?
– Не е никакъв проблем една община да финансира развитието на детския футбол. По отношение на терените общините законосъобразно могат да вложат средства за поддръжка на футболния терен, за ремонтиране на съблекалните, да поемат разходите за вода и отопление и т. н. Това обаче зависи от желанието на кмета и на общинския съвет.
– Как един малък футболист се научава да губи?
– Ако детето преживява загубите, значи, че то е много амбицирано. Няма спортист, който само да печели. Опитът калява и дава материал за разсъждение и оценка. Разочарованието от загубата може да послужат на малкия футболист при следваща игра.
– Има ли най-важен играч на терена?
– Всеки пост може да се яви най-важният. Вратарят например е ключов състезател, който може с няколко индивидуални прояви да помогне на отбора да спечели. Както и обратното – когато отборът като цяло е на ниво, може да се стигне до поражение само заради вратарски грешки. Няма маловажен пост Както успехът, така и загубата зависят от общите усилия на всички играчи. Понеже спортът е колективен, нито заслугите, нито вината могат да бъдат разпределени пропорционално. Правилната реакция от страна на треньора е: всички губят и всички печелят заедно. Така се съхранява добрият микроклимат в тима.
– Какъв е „другият“ живот на отбора? Всички помнят, че ти като треньор на националния отбор водеше момчетата на театър…
– Дано не са запомнили само това, че съм ги водил на театър. (Смее се.) Обичам театъра и смятам, че това е спечелено време. При всички случаи е по-добре отборът да гледа една интересна постановка, отколкото футболистите да се отегчават в хотела и да играят карти.
– Извън терена футболистите трябва ли да бъдат приятели?
– Животът в отбора е като живота в една фирма. Някои си тръгват, след като им свърши работното време. Други са приятели и извън професионалните си отношения. Но не могат всички да бъдат приятели. Понякога изникват дрязги… Отборът трябва да е сплотен на терена. И има странни за обяснение явления, но се случва съотборници, които не си говорят, на официален мач да се проявят като професионалисти и да си помагат. Разбира се, общ интерес е отборът да победи.
– Защо във всички класации за хубави мъже най-желани са футболистите?
– Защото са млади, защото са известни, защото техните имена постоянно са в медийното пространство. Чувал съм, че жените харесват мъже, за които се говори.
За „Лъвчетата“ футболът е ежедневие
– Футболът мъжка игра ли е?
– Да, много мъжка!
– А женският футбол?
– Не бих причислил футбола към женските спортове. Рядко имам възможност да гледам женски футбол, но от това, което съм видял, намирам, че се развива, особено в страни като Швеция и Германия. Според мен обаче женският футбол няма сериозно бъдеще.
– Какво трябва да се промени в българския футбол?
– Нашият футбол има сериозни проблеми, но мисля, че без участието на държавата те не могат да бъдат решени. А в близко бъдеще държавата трудно може да обърне внимание на футбола, защото, в условия на финансова криза държавата има по-важни проблеми за решаване. Какво имам предвид? Стадионите, на които се провеждат първенствата, са в разруха. Говоря за официални стадиони тук, в София – за „Българска армия“ и „Локомотив“ например. Те няма и да получат лиценз за провеждане на мачове от УЕФА. Не на последно място е и въпросът с квалификацията и преквалификацията на треньорските кадри. Ръководството на българския футбол трябва да обърне много по-сериозно внимание на нас, треньорите. Ние изоставаме по отношение на новостите, свързани с развитието на футбола, за разлика от западните ни колеги.
По-искрено и по-лично
– Какво е чувството, когато скандират името ти на трибуните?
– Чувството е, че в този момент си значим.
– Това главозамайвало ли те е? И после се надуваш като плондер…
– А, не, ти можеш да се надуеш и без да ти скандират името. Срещал съм много хора, които са си плондери и без да им скандират името.
– Любимият ти гол?
– Голът, който вкарахме срещу Монако на европейската квалификация през 1984 г.
– Сега на световното само като коментатори ли ще се появим?
– Ще се появим предимно като зрители. Малка част от българите ще бъдат зрители на живо в ЮАР, а основната част ще са зрители пред телевизорите си в България.
– На кой отбор ще симпатизираш на това световно?
– Винаги съм симпатизирал на Бразилия. Харесват ми техният стил, атрактивност и импровизация.
ВМЕСТО ЛЕКСИКОН
ВАСИЛ КОСТАДИНОВ е ученик в 7. клас и тренира футбол. Неговият отбор „Лъвчетата“ тренира усилено и се състезава в столичното първенство. Явно неговите треньори Борислав Фердинандов и Ивайло Пешаров дават всичко от себе си да изградят едни уверени спортисти и добри хора, защото Васко още отсега мечтае да тръгне по техните стъпки, което пък ни навежда на мисълта, че спортът има бъдеще. Ето какво сподели той с нас.
Васил Костадинов в акция
– Кой те записа на футбол?
– Мама.
– От колко време тренираш?
– От 7-годишен.
– Колко пъти в седмицата се провеждат тренировките?
– 4 пъти.
– Имате ли специални екипи?
– Да.
– На какво те учи футболът?
– Без битка няма победа.
– Какво правите в часовете по физическо възпитание в училище?
– През зимата играем волейбол, а през останалото време от годината – футбол.
– Какви са другите ти любими спортове?
– Тенис на маса, ски, волейбол.
– Какъв искаш да станеш, като пораснеш?
– Футболист.
– Любим футболист?
– Сеск Фабрегас.
– Любим отбор?
– „Арсенал“.
– Какво ще пожелаеш на другите деца?
– Да спортуват активно.