от Мирослава ИВАНОВА
Снимки Личен архив
Всички думи за него опират на… ноти.
Той напуска родината на поговорката „Музикант къща не храни” и се установява в страната, която му дава възможност да бъде музикант, който храни… цяла школа.
В Австрия е изучавал педагогика и социология. Преподавал е китара и флейта, нарича това педагогическа работа, но се пази от думата „учител“. Интересното е, че започнал да преподава и тенис като използвал собствената си педагогическа схема. В България дори не е държал ракета в ръката си. „Аз съм музикант”. Това казва. „И не мога да танцувам”. Това също той го казва.
Петър Петров основава първото си танцово студио в Клагенфурт, Австрия. Било е началото на 80-те, времето, когато светът буквално си е изгубил акъла по аеробиката. Тогава той е на 39 години, решава да предлага на хората различна естетика в своето „Студио 39”. Ритъм, координация, упражнения и обединяващата ги любов към музиката. Така накратко може да бъде описано всичко, което се случва в школата на Петър.
Говори много правилен български и, колкото и парадоксално да ви звучи, изглежда че е усъвършенствал родния си език в Австрия. Собствените му думи също опират на ноти. За него езикът е инструмент и, бих казала, че „изпълнява“ българския с музиката на немския език, а това звучи прекрасно. Можеш просто да затвориш очи и да го слушаш, както е казала поетесата. Впрочем сестра му, Елка Недкова, пише стихове, текстове за песни и музика. Ето какво споделя тя в своята лична лирична и музикална страница: „Когато бях на 11 години се роди малкото ми братче. Естествено, веднага бях включена в отглеждането му. Пеех му, когато го носех на ръце, пеех му, когато го разхождах, пеех му, когато го приспивах, а когато песните, които знаех се свършваха, измислях мои. Тогава разбрах, че песните нямат свършване, стига да имаш сърце за тях. И може би тогава е започнал моят начин на живот. Да живея с песента. Така живееше и мама. Много пееше.” „Шарена торба” се превърна в любима моя песен от този сайт. Текстът и музиката са на Елка Недкова, а изпълнението е на нейната дъщеря – Нона Йотова. Петър казва, че баща им също пеел и че огромно влияние върху него е имал и по-големият му брат Владимир Недков, който е диригент и също живее в чужбина.
Виждала съм Петър Петров във „Виенския салон“ в софийския квартал „Изток“, където се отбива по време на ваканциите си в България. С помощта на Skype обаче влизам направо в дома му в Клагенфурт и неволно разбирам колко деликатно е положението с майсторите в Австрия. Трябва да се съобразяваш с тях, понеже иначе може да ти избягат. Обажда ми се да отложим разговора с няколко минути, защото очаквал… майстор. „Положението с майсторите тук е както в България”.
Така опираме до това интервю.
– Ти си стар емигрант…
– Не съм емигрант. Аз съм тук, но не съм емигрант. И не съм стар…
– Добре. От кога живееш извън България?
– От 1976 година.
– Е?
– Ти кога си родена?
– Родена съм на следващата година, 1977-а. В такъв случай съм съгласна, че не си стар емигрант, защото аз не съм стара. А и не съм емигрант… (смеем се)
– Работех в симфоничния оркестър в Пазарджик и оттам заминах с една група за Хале, град в бившата източна Германия, където нашето представяне беше неуспешно. Изпълнявахме музика за бар, за отпускане. Изгониха ни за 14 дни, понеже ние свирехме както в България. Тогава у нас тази музика се изпълняваше с една певица, която има 12 песни репертоар, не повече. Ние не знаехме какво се иска в Германия. Там искат да им пееш на немски, да се чува език. Нашият гастрол завърши бързо, аз останах, защото знаех езика. Всъщност всичко тръгна от любовта ми към немския език и желанието ми да общувам с хора. Занимавах се много с немски език още от ученик, но след един изпит в гимназията се оказа, че знам много думи, но не мога да ги свързвам в изречение. Започнах да ходя на частни уроци два пъти седмично. Желанието ми да отида в страна, в която се говори този език беше съвсем естествено.
– Кажи сериозно, защо твърдиш, че не си емигрант…
– Аз съм музикант. Не съм се почувствал като емигрант. Бях четири години в ГДР, после дойдох в Австрия като пътувах само със служебен паспорт. Навремето имаше лични, служебни и дипломатически паспорти. Нашите тогавашни служебни паспорти нямаха нищо общо с тукашните. Тукашните служебни паспорти означават, че ти си в служба на държавата.
– Обмислял ли си сериозно решението си да останеш в чужбина?
– Разбира се. Връщане назад нямаше по една съвсем обикновена причина. В Австрия аз можех да правя неща, които в България никога не съм можел да правя. Да преподавам музика. Иначе аз киритикувам много неща и тук. И обикновено ме питат какво правя тук, като не ми харесва? На което отговарям, че аз давам повече на Австрия, отколкото й вземам. Правя неща, които никой не прави. Откривам пазарна ниша. Не съм взел работното място на никого, нито пък съм се молил държавата да ми помага.
– Какво заряза (извинявай за грубия израз) в България?
– Репетициите и концертите със симфоничния оркестър. Нито съм бил влюбен, имах къси връзки. Беше весело в България, но… По времето на комунизма всичко беше поставено в релси. Не обичам да чакам на опашка и не защото ми е скучно, а защото не обичам да се натискам. Ако има двама души, които искат едно и също нещо и аз съм единият от тези двамата – ще отстъпя мястото на другия.
– А родителите ти?
– Родителите ми до края не можаха да раберат, че моят живот тук не е свързан със стереотипното разбиране за семейство, което съществуваше в България. Мама ми казваше: „Твоите съученици се изпоожениха”. Казваше още: „Ние с баща ти, с нашите пенсии ще ти помагаме”.
– Защо живееш сам? Има хора, на които това им е щастието да живеят сами. Други не искат сами да бъдат, но съдбата пък не им е позволила да друго. Ти от кои хора си?
– Аз съм нещо средно между двете. Аз мога да живея с друг човек, но не в името на някаква консервативна идея или защото така трябва да бъде.
– Как се променят хората, когато заживеят в друга държава?
– Най-много ме тревожи това, че ние дойдохме в чужбина и си останахме в България. Ние със зъби и нокти защитаваме простотията. Тук, когато едно дете иска да получи нещо, трябва да каже вълшебната думичка „моля”. Когато го получи, трябва да каже „благодаря”. Когато ме питат: „Искаш ли едно кафе?”, аз отговарям: „Да, благодаря.” Не казвам: „Може.” Какво значи „може”? Все едно аз давам разрешение на някого. Аз давам разрешение той да ме почерпи. Отговорът: „Може, малко”, също е много неучтив. Имам много познати тук, които ми казват: „Кой говори така в България? Само в София и само педерастите.”
Направи си експеримент и кажи на някой твой познат: „Недей да мляскаш!” Той ще започне да ти противоречи и да ти се подиграва колко си културна.
– В примерите, които даваш, става дума не само за възпитание, но и за отношение към езика…
– Много от хората тук първо, не говорят добре български, второ, не говорят добре немски. Казват: „нашите домате” или „чакай да ти обадя.” Какво ще ми обаждаш? Кажи ми. Обаждаш се по телефона. Друго, което казват: „Вчера Кольо вика по телефона”. А аз питам: „Колко силно вика?”
– Трябва да разработиш методика, по която да учиш българите да бъдат учтиви.
– Вече съм вдигнал ръце.
– Съществува ли обособена общност, към която се числиш?
– Голяма част от българите, които са дошли тук по време на войната и преди войната са предимно градинари. Дори тук хората като чуеха „българин”, казваха: „О, градинар!”
Може да се каже, че до края на 80-те години българите тук се разделяха на бачкатори и културтрегери. След 1990 г. тук дойдоха всякакви хора. Беше голям цирк – хора от кол и въже. Сега положението поулегна и всеки си ходи по работата, но някак на разбъркано. Няма българска колония, каквато може би ти си представяш.
– Какви хора са музикантите? В какво ги превръща музиката?
– Занимаването с музика облагородява човешката натура. Не можеш да очакваш от музикант да извърши нещо лошо, някакво голямо престъпление. Доказано е, че хората, които се занимавт с музика са по-креативни. Хората, които свирят на музикални инструменти, имат да правят много координативни упражнения. Трябва да следват текст, да следват мелодия…
– Доколкото схващам, всичко, което правиш е свързано с музиката? Как свързва музиката с тениса?
– Аз ходя на корта с дайре. Така диктувам темпото. Това е жива музика, която е по-добра от всяка друга, защото аз мога да променям темпото. На мен ми е много скучно също да се кача на велоергометъра и да чакам да се изпотя. В такива случаи пък слагам пред себе си латински сентенции и чета. Ще ти кажа една. „Следите поучават”, казала лисицата на лъва, който я поканил на обяд. „ Лъвчо, при теб много следи влизат навътре, но нито една не излиза навън.”
– Давал ли си други интервюта?
– Аз съм нещо като откривател. Става дума за машина за пресоване на сняг. Така както има машина за пресоване на слама и пр. По този случай направиха една страница във вестника.
През 1984 г. пък публикувах една идея за черна кутия. Една година на Великден за три дни загинаха 39 души в пътни катастрофи. След тези случаи предложих да има черна кутия (подобна на тази в самолетите) във всяка кола. Целта е ограничение на скоростта. Тук има три основни ограничения. На аутобаните е 130 км, на междуградските пътища – 100 и в градовете – 50 км. Моята идея беше в тази черна кутия всеки шофьор да получава сигнал за ограничението, с което трябва да кара. Ако ти си толкова нахален, че да караш с по-висока скорост – пишат ти се черни точки, които ти след един, два или три месеца плащаш. Ако си толкова нахален и си казваш: „Аз имам пари, ще плащам” и правиш системни нарушения, следващата стъпка е просто да те спрат от движение. Това в общи линии разказах на един журналист, който беше прочел за тази машина в регистъра на патентното ведомство и ме потърси. Но интервюто го беше направил повече той сам и беше написал, каквото му скимне.
Беше написал „Петър Петров иска да премахне полицията”. А аз всъщност искам да облекча работата на полицията. Сега тук на всеки ъгъл има полицай. Като видиш полицай караш по-бавно. Какъв е смисълът? Полицаят, който е застанал някъде не те контролира през цялото време. Много хора карат като бесни и бъркат това със свободата. Но какво означава свобода? Колкото по-голяма е тяхната свобода, толкова по-малка е моята.
– Каква беше съдбата на черната кутия?
– Оказа се, че за да се внедри подобно нещо, се изискват огромни суми пари и промяна на закона.
– На звученето на кой инструмент прилича звученето на животът ти?
– Трудно е да се каже. На виолончело може би, но вероятно го казвам, защото челото ми е любимият инструмент. Виолончелото има много голям диапазон.
