ЧАСОВНИЦИТЕ НА ЩАСТИЕТО

Всички щастливи семейства си приличат (по Толстой). Всяко щастливо семейство обаче отмерва времето посвоему.

Представям ви семейство Влахови. Андрей и Ирена и дъщеря им Ивана.

Те отвориха вратите на жилището си в стара софийска кооперация и ми дадоха възможност да чуя

Апартаментът им е балансирана комбинация от антиквариат, галерия и уютен и удобен модерен дом. Спасение е от виртуалния свят, който измерва времето с кликовете на мишката. Домът им е и алтернатива на този свят. Не че те нямат куп уреди с дистанционни управления и зарядни устройства. Имат, имат. Но не им обръщат внимание. Вместо това се вглеждат в предмети, които могат да „обезпокоят“ сетивата им и да провокират въображението им.

Питам Андрей Влахов как да го представя, защото той ще бъде главният герой на този текст. „Дипломат с много странно хоби“ – бързо отговаря дъщеря му. „Държавен служител съм. Това, което работя, е свързано, най-общо казано, с държавната администрация – уточнява той. – Всичко, което виждате тук, е продукт на странични временни увлечения, с чиято помощ сменям амплоато си.“

О, простете ми! Забравих да ви кажа какво виждам. Разположили сме се около маса, над която виси абажур, изработен от колело на велосипед. В една по-отдалечена част на стаята забелязвам стара шевна машина „Сингер“, но от мястото си не мога да видя в какво е превърната. Точно срещу мен – още една лампа, за която Андрей е използвал трипод и стар френски митничарски фенер. Под него – малък, стар, много стар афганистански килим. От лявата ми страна пък има лампа, сглобена от стар метален статив и фар на велосипед. Започвам да ви разказвам за притежателите на тази изключително любопитна покъщнина с дух.

които създава в лимитирани серии. Продава ги в Лондон и в магазина на небезизвестната дизайнерка Мирела Братова в София. Дрехите са предимно от лен или комбинация от лен, коприна, памук и кашмир. Ирена искала да прибави към всяка от тях допълнителен детайл, който да е уникален, и да импонира на моделите от колекциите є. Тук дошъл на помощ Андрей. След продължителни експерименти бижутата, изработени от механизми на стари часовници, се утвърдили като точните аксесоари към дизайнерските дрехи на Ирена. „Отначало изпробвахме различни комбинации от камъни и какви ли не други материали“ – обяснява Андрей.

били направени от цели часовникови механизми – почистени и превърнати в бижута. С разрастването на заниманието си Андрей започнал да прави по-усложнени модели, използвайки и съчетавайки отделни части и чаркове в автентичен вид.

„Когато изложим нашите бижута в Лондон, хората казват: „Това е истинското лице на часовника!“ – обяснява Ирена. – Няма никакви лъскавички детайли, които да ги превръщат в кич.“

За тези бижута няма възраст, няма и пол – хората, които ги харесват и купуват, са всякакви. Според събеседниците ми чрез покупката им купувачите интелигентно изразяват желанието си да бъдат различни.

е и висока оценка на истинските автентични неща и истинските умения. Впрочем Андрей изработва и ръкавели от механизми на дамски ръчни часовници. „В Лондон си дадох сметка, че ако превърнеш това, което правиш, в серийно производство, губиш пазара. Там трябва да бъдеш точно тип занаятчия“ – обяснява Ирена.

Хобито на Андрей ме накара да се замисля за времената, когато всеки часовник е бил и своеобразен предмет на лукса. Изработен ръчно, а не индустриално, за направата му са били използвани злато, сребро, месинг. Днес можем да избираме охолно измежду суперевтини модели часовници, за чието производство някой е намерил и възможно най-евтината работна ръка. Точно поради тази причина много от часовниците, които се предлагат днес,

и заслужават директно да отидат на боклука. Във вътрешността им няма колелца, които се движат равномерно, а неодушевени електронни платки с батерия.

„Механичният часовник действително показва как се отмерва времето – казва Андрей. – Можем да го видим как върви, как функционира. Привлече ме това колко труд и умения са вложени в изработката на един часовник и колко интересен е неговият механизъм. Дадох си сметка за това, когато започнах да разглобявам часовниците. Постепенно започнахме да търсим все по-оригинални и по-оригинални.“

А къде ги намират? На битака, по интернет и от стари занаятчии часовникари.

Обикалят, питат, търсят.

точно заради историите, които крият те. Последното им голямо приключение било в Истанбул. Казват, че в Турция могат да се намерят великолепни образци на часовници, които са на по 120–130 години. Там попаднали на стар занаятчия часовникар.

Семейство Влахови ме развълнуваха със своето щастие. Споделиха ми, че се стремят не да гледат часовниците си, а да се спират и да вдигат очи, за да видят какво се случва наоколо. И по свой начин се опитват да забавят времето…