от Емил Андреев
Нова книга от съсценариста на телевизионните сериали „Под прикритие“ и „Четвърта власт“.
Очаквайте “Варко“ на 25.08.2026 г.
Премиерата на „Варко“ ще се състои на 1 септември от 18,30 часа в книжарница „Умберто и Ко“. Датата не е избрана случайно – тогава Емил Андреев навършва 70 години.
По време на събитието книгата ще бъде представена от Тони Николов и Младен Влашки, а откъси от „Варко“ ще чете актрисата Ана Пападопулу.
За автора
Емил Андреев е роден на 1 септември 1956 г. в Лом. Завършил е университета „Св. св. Кирил и Методий“ във Велико Търново. Работил е като учител, журналист и преподавател. Андреев е автор на книгите: Ломски разкази, Късен сецесион, Островът на пияниците, Боби Блажения и Другия американец, Стъклената река, Проклятието на жабата, Нашата книга и др.
Емил Андреев е носител на награда ВИК (Стъклената река, 2005 г.) и награда „Хеликон“ (Проклятието на жабата, 2007 г.). Той е автор и на пиесите Да убиеш премиер, Иманяри, Вълшебната лодка на Жъц. Неговите романи Стъклената река и Боби Блажения и Другия американец са екранизирани. Андреев е съсценарист и на телевизионните сериали Под прикритие, Четвърта власт и др.
Произведения на Емил Андреев са превеждани на английски, полски, румънски, хърватски, украински, испански и други езици.
За книгата
Докоснат от Бога с дарбата на виртуозен музикант и съсечен от дявола с ориста да бъде осакатен от своето време. Захвърлен между величието и лудостта. Такава е съдбата на цигуларя Варко. Пътят му започва от Лом, за да възмъжее в Грац, да се прочуе в Будапеща, да свири в Париж и из цяла Европа, за да завърши във Виена и София.
С цигулка и пистолет Варко ще изживее както мигове на слава и възвишена любов, така и ужасите от човешкото падение в най-изродения му вид. Живот, белязан от грохота на Втората световна война и възшествието на два сатанински режима. И след като е изтърпял всички мъчения на новата власт, ще се завърне в Лом и ще издъхне в деня, когато пада Берлинската стена.
Откъс
„Хенриета Колер била половин австрийка. Майка ѝ била словенка от Марибор, а баща ѝ – местен евангелистки пастор от Грац“ – така започна разказа си на другия ден Хана. Бе дошла с баба си Грета за редовното им кафе с маминка и леля Велика. Бе събота, а ние бяхме в моята стая, легнали един срещу друг в двете страни на старата спалня; хем се гледахме, хем можехме да се докоснем с крака. „Хенриета била стара мома“, продължи съученичката ми. „Не била хубава, но имала стегнато тяло за трийсетте си години.“
Когато я видял за пръв път, Варко се впечатлил най-много от прозрачната ѝ бяла кожа и изпъкналите ѝ воднистосини очи. Говорела тихо и гледала някак разсеяно встрани, докато го прави; рядко се усмихвала. Години по-късно, в спомените си, Варко я идеализирал и виждал далеч по-красива. Тя била първата му жена, а за нея той си останал най-талантливият ученик и любовник, когото тя имала и никога нямало да забрави. Още в началните часове Хенриета се изненадала от схватливостта му, силната му музикална памет и виртуозните му дълги пръсти. Освен че имал невероятен слух и можел да повтори до съвършенство всяка музикална пиеса, Варко много бързо усвоил и нотите – четял и изсвирвал на прима виста каквото му дадеш, бързо го запаметявал и само след година – а той не спирал да се упражнява денонощно – Варко вече можел свободно да свири и в оркестър, и солово. Амбицията му, наред с отдадеността му към цигулката, възхищавали все повече учителката му и тя, въпреки унаследената си набожност, усетила, че изпитва силни чувства към възмъжаващия Варлаам; за трийсетте си години Хенриета не била срещала подобен мъж – хем красив и привлекателен, хем талантлив. Избягвала погледа му, страхувала се от зелените му проницателни очи, но с трепет докосвала ръцете му, когато, макар и рядко, поправяла постановката му. Накрая не издържала.
Станало в последния час от обучението му. Д-р Теодор спазил обещанието си: първо купил цигулка на приемлива цена (до славните дни, когато Варко щял да свири на Cappa, предстояли доста години), а после предплатил курса до края на 1925-а. От шест месеца Варко вече работел като келнер в бирарията Adler („орел“) и изкарвал добри пари. Взимал щедри бакшиши, собственикът бил доволен, а той не спирал да напредва със свиренето. В началото на октомври, когато щял да се раздели с учителката Хенриета, Варко решил да позабавлява клиентите си на своя глава. Извадил цигулката и подхванал любимите си пиеси, които изпълнявал най-добре. Естествено, минал през Щраус, баща и син, но не пропуснал и някои от любимите маршове на австрийците, унизени след Голямата война. Станало малко чудо! Клиентите така се въодушевили, че оборотът се удвоил. И тогава Варко усетил силата си: бил различен, но с цигулката обединявал множеството. Възхищението на публиката било по-опияняващо и от най-силната бира, която бил пил. От тая вечер започнал само да свири, без повече да разнася халби. Оберкелнерът го заобичал още повече. Така тръгнала кариерата му на музикант. Дълга, успешна, с много пари и любов, но и с ужасни превратности, които променили живота му завинаги. Накрая Варлаам щял да замени цигулката с брадвата, а красивите звуци, които извличал с ръцете си, щели да спрат, за да се появи едничкият отривист възглас: „Арлаам-пипи-цър“.
Възторгнат и горд от успеха си, Варко тръгнал за последния си урок с Хенриета, която отдавна вече не знаела какво повече да го учи; давала му партитурите и му се наслаждавала като на малък бог. От време на време го спирала, колкото да го докосне, и отново се унасяла в мечтанията си. И дали защото нямало повече да го вижда, дали защото копнежът ѝ надминал своя предел, но след края на пиесата Хенриета отишла до Варко, сграбчила го и започнала да го целува. Той не бил изненадан, а по-скоро радостен, че изпълнението му предизвикало подобен изблик. Откликнал на тая първа целувка с вродена вещина и умение, които извирали от топлата му кръв и божията дарба да е различен. Хенриета бързо овладяла припряността му и макар да нямала много опит, успяла да превърне сношението в щастливо забвение. След малката смърт Варко се почувствал както никога, а Хенриета се просълзила.
Тук Хана ме погледна особено за десетгодишна, а после ме попита: „Ти целувал ли си се някога?“. От смущение щях да я изритам с крак, ако не беше гласът на маминка, която се провикна от коридора.
Интервю с Емил Андреев
След десетгодишно мълчание се завръщате на литературната сцена с нов роман(с). Какво ви провокира да напишете „Варко“?
Времето, в което живеем, и най-вече детските ми спомени. И днес се водят войни, и днес съдбата на света се решава от болни диктатори. Отново свистят снаряди покрай ушите и в душите ни. Невинни хора гинат заради налудните идеи на безумци; дори не искам да споменава имената им от погнуса. Героят ми Варко е човек, пострадал от подобни изроди и техните последователи. Той е различен, високо над тях с таланта си на гениален цигулар, но те не прощават на такива като него. „Варко“ е разказ за съдбата на един прекършен от посредствеността човек. През тия десет години, аз не съм мълчал. Просто не издавах книги, защото смятам, че човечеството е преяло от излишно слово; всеки пише и се заявява по всевъзможен начин особено с помощта на изкуствения интелект, който все още не сънува и не вярва в Бог.
Кога се развива действието в книгата и защо избрахте тази историческа рамка?
Тя обхваща периода след Първата световна война и свършва с падането на Берлинската стена през 1989 г. През него преминава животът на героя ми – от детските му години до деня на смъртта му. Варко не е избирал времето и мястото на своето раждане, но е избрал съдбата си на музикант, а тя го захвърля както във висините на славата, така и в ужасите на човешкото падение, където се сблъсква с най-долните негови създания. В книгата ми има много история – и световна, и българска, част от образите ми са реални хора, за чиято политика и зверства предпочитаме да не говорим. А не бива! Забравеното от миналото се възпроизвежда с нова сила от тези, които не го познават (или не искат да го приемат), а те се множат експоненциално, особено когато са оглавени от себеподобни.
„Варко“ впечатлява с интересен сюжет и образи, които буквално оживяват пред читателя. Как успяхте да изградите толкова живи персонажи?
Не мога да кажа как. Психологията на литературното творчество е сложна работа. Пиша, както мога и така. Обикновено гледам да ми е интересно на самия мен.
В книгата наблюдаваме една особена романтична окраска, която я превръща от роман в роман(с). Ще ни разкажете ли малко повече за нея?
„С“-то в скоби е предложение на сина ми Андрей. Хареса ми, тъй като крепящата нишка на повествованието е несбъднатата любов между две деца на границата на своето юношество през шейсетте години на двадесети век. Противопоставил съм тяхната невинност на събитията от времето преди раждането им. Те не знаят какво е война и какви са последствията от нея. Животът на чудатия мълчаливец Варлаам-Варко и неговото загадъчно заклинание: „Арлаам-пипи-цър“ отприщват познанието им и за сатанинската природа у хората. Романтичността идва от тяхната прохождаща влюбеност, която остава завинаги неопорочена от зрелостта.
„Варко“ е само 128 страници, а смисловият обем на книгата е огромен. Какви са основните послания, които искате да предадете на читателите?
Затова и „жанровото“ определение роман(с) така добре ѝ подхожда. Можех да напиша и петстотин страници, но щеше да ми е досадно. Послания не съм търсел и нямам такива към никого. Написаното от мен е като всяка моя история, която съм разказал досега. Желая тази на Варко да не се повтаря никога повече, но като гледам какво става по света и у нас, и да искам, пак не мога да бъда оптимист.
Задава се вашият юбилей. Какво бихте си пожелали?
Най – човешкото: здраве, мир и любов. И понеже вече ще съм в подстъпите на старостта, искам да премина през нея достойно и с радост от доброто и красивото.