
от Грейс Райли
Преводач: Мариана Христова
Книгата е с цветни порезки
Любов по авторска рецепта
Очаквайте „Да, шеф“ на 24 ноември 2026 г.!
За авторката
Грейс Райли е бестселъров автор на USA Today и New York Times. Тя пише емоционални съвременни романи с щипка пикантност и хумор. Когато не работи върху нови истории, обича да изпробва нови рецепти, да се сгушва с кучетата си на дивана или да гледа спорт. Родена в Ню Йорк, днес тя живее във Флорида, което ѝ създава проблеми заради страха ѝ от алигатори.
Кое е особеното на тази книга?
КУЛИНАРЕН СЮЖЕТ. През последното десетилетие кулинарните реалити шоутата стават все по-популярни, а шеф готвачите се превръщат в знаменитости. Романът на Грейс Райли се вписва в тази тенденция. В него се говори за храната като изкуство, проследява се издигането на местен ресторант в такъв с звезда „Мишлен“ с помощта на добра храна и още по-добра маркетингова стратегия.
ПОВЕЧЕ ОТ РОМАНТИКА. Освен красивата любовна история и пикантните моменти между двамата герои, читателите ще намерят теми като чувство за собствена значимост, намиране на своето място, изграждане на пълноценни връзки със семейството и общността.
ЧУВСТВО ЗА ХУМОР. Книгата е трогателна, но и забавна. Първоначалната антипатия на героите един към друг създава хумористични ситуации.
УСПЕХ. Грейс Райли е автор на бестселъри, влезли в класациите на USA Today и New York Times. Авторката има над 8,3 милиона гледания в „ТикТок“.
За сюжета
След нервен срив насред елитен ресторант в Манхатън готвачът Джак Хартман е принуден да се върне в родното си градче във Флорида. Гневен и обзет от скръб, той губи почва под краката си. И това е още преди Попи Уинфилд – жизнерадостната, дразнеща дъщеря на бившия му шеф – да се появи на лодката, на която живее.
Попи се нуждае от бягство. От семейството си, от бившия си приятел, който я е зарязал публично, и от репутацията на лекомислен и неспособен човек. За съжаление, нейният план да докаже себе си включва Джак. А отношенията помежду им не са особено топли, откакто тя случайно го е замерила със скарида.
Попи предлага сделка: да обновят заедно ресторанта, завещан на Джак от покойния му ментор. Той ще се погрижи за менюто, а тя ще използва влиянието си в социалните медии, за да привлече хайлайфа на Източния бряг. Джак е заинтригуван, но при едно условие. Попи трябва да научи тънкостите на кулин арния бизнес. От него.
В кухнята и извън нея прехвърчат искри, а Попи и Джак се чудят в каква каша са се забъркали. Но дали пък целият този експеримент няма да се окаже рецепта за истинска любов?
Отзиви
„Страстна, романтична и възхитително забавна! Да, шеф е истинска наслада, която ще ви кара да се връщате за още.“ – Б. К. Борисън
„Романтичната история за готвачи, която всички очаквахме. Грейс Рейли е сътворила възхитителна, но нежна любовна история, изпълнена с човещина и разбиране, като същевременно е успяла да съчетае това с първокласно кулинарно забавление. Попи и Джак са непобедим тандем.“ – Джули Оливия
„Да, шеф е динамична история, съсредоточена върху храната и развиваща се в най-горещата кухня на света. Героите първо трябва да се научат да обичат себе си, преди да позволят на другите да ги обичат. Тази книга ни поднася нужната емоция с щедра доза пикантност.“ – Лана Фъргюсън
„Свежа, пикантна и възхитителна! Тази книга ще ви накара да копнеете за вкусна храна, залез във Флорида и секси готвач, с когото да се насладите на всичко това. Грейс Рейли умело балансира емоционалната дълбочина и развитието на героите с апетитно напрежение, което буквално прогаря страниците. Читателите ще искат да се насладят на всяка хапка.“ – Джилиан Медоус
„Да, шеф е истинска романтична комедия: идеално нежна, скандално секси и неразумно забавна. Попи и Джак са хаотични, магнетични главни герои, чиито гласове сякаш ехтят от страниците.“ – Лорен Оки, авторка на „Най-доброто най-лошо нещо“
Откъс
Държа да отбележа, че не съм искала скаридата да удари Джак Хартман в лицето.
Не, просто глупаво съвършената сватба на Джулия в Хамптънс се проточи с часове, роклята ми е полепнала по кожата като прозрачно фолио и изтърпях прекалено много разговори на тема какво правя с живота си. Шампанското, с което се черпих цял следобед, започва да ми замайва главата и добре, хубаво, все още ме боли, че съм само шаферка на Джулия, а не главна шаферка, защото тя не беше сигурна дали ще мога да издържа. „Не исках да те стресирам до смърт, Поп Тарт!“
Не мога нито да кажа нещо на сестра си, нито да накарам лелите си да разберат какво е спонсорство, затова, естествено, се въртя до откритата кухня и слушам как Джак Хартман раздава заповеди на подчинените си, като същевременно си открадвам по някое и друго неизядено канапе. Гласът му е висок и рязък. Когато очите ни се срещнат, той се намръщва, сякаш присъствието ми е лична обида за него.
Родителите ми го обожават. Постоянно чувам името му от две години насам, откакто баща ми направо го открадна от един от най-добрите ресторанти в Калифорния и му предложи място в „Уинфилд Груп“. Майка ми току-що написа статия за него в „Сол и вкус“ – списанието за храна, на което е главен редактор. Ако ги слуша как се прехласват по него, човек би решил, че е флоридският Антъни Бурдейн. Майка ми не се впечатлява лесно от храна и въпреки това нарече ястие, което вчера опитала в „Пастиш“, „неземно“. Става въпрос за прочита на Джак на омар „Термидор“ негова запазена марка.
Това обаче не означава, че има право да се държи като абсолютен темерут на големия ден на Джулия и Каролайн. Не е възможно хората да не чуват гласа му въпреки музиката на живо. Поглеждам го гневно, докато оставям поредната празна чаша от шампанско.
– Мартинес, вземи я! – изръмжава той през рамо, докато приключва едно плато с деликатно поставен хайвер. Наситенозелените му очи се стрелкат към мен. Равнодушни. Отегчени.
– Стой настрана от кухнята ми! – заповядва той.
Аз накланям глава настрана.
– Не съм в кухнята ти. – Строго погледнато, моите обувки от „Джими Чу“ са на една крачка от шатрата.
Той вдига поглед към тавана на шатрата, сякаш призовава Всевишния за търпение. Колко хубаво! По-хубаво дори от това да заковеш сложна фотосесия още от първия път. Той прокарва ръка по лицето си. На кокалчетата си има поредица от татуировки, които не бяха там, когато го видях за последен път – мънички ножове, наредени като войници.
– Очарователно – казвам аз и посочвам към тях. – Сигурна съм, че трябва да гониш дамите с тояга.
Той се намръщва още повече.
– Е, аз съм сигурен, че единствените мъже, които проявяват интерес към теб, искат да получат достъп до тръстовия ти фонд, принцесо.
„Принцесо.“ Този ужасен прякор, който ми даде на миналия Ден на благодарността – не мога да си обясня защо татко го покани! И то да се храни с нас – дори не да готви! По врата ми пропълзява горещина. В следващия момент виждам в ръката си една коктейлна скарида и преди да мога да премисля – или да помисля изобщо, тя лети във въздуха с точност, за която мога да благодаря само на всички тези години, в които печелех на бирен пинг-понг. Отскача от челото му и шумно цопва в една сосиера.
Опа!
Олюлявам се на високите си токчета. Не съм сигурна дали да се засмея, или да побягна. Зад гърба му един от другите готвачи – жена, ахва и бързо закрива устата си с ръка.
Джак сякаш иска да ме одере жива и да ме добави към менюто.
Забрави! Изглежда така, сякаш иска да ме одере жива, да ме добави към менюто и да запази костите ми за бульон.
Значи трябва да бягам. Да, би било чудесно. Не успявам да направя дори една крачка, преди мазолестата му ръка да се обвие около китката ми.
Джак ме дръпва до гърдите си с нежността на фермер, който се бори с упорит бик. Мирише на пушек, подправки и пот, несъмнено защото е прекарал целия ден в откритата кухня. Аз вирвам глава и поглеждам право в суровите му очи. На челото му се вият черни къдрици. От яката надничат смели татуировки, както и изпод запретнатите ръкави на опърлената му, оцапана с петна шефска куртка. Намираме се в един ъгъл на голямата палатка, сгушена на ливадата на клуба „Мейдстоун“, само на крачка от тълпата.
– Знаеш ли – пита той и гласът му е хриплив и смущаващо любезен, от което по гърба ми пропълзява тръпка – колко време ми отне да приготвя този сос?
Прекарала съм целия си живот във весело невежество относно семейния бизнес; преди всичко никой никога не е искал да припарвам до него. Но дори и аз знам, че сос демиглас, приготвен от нулата, е истинско течно злато. Някой друг може би щеше да извади скаридата и да поднесе соса. Но не и Джак Хартман.
Усмихвам му се сладко.
– Това е само една мъничка скарида. Сготвена скарида.
– Скарида, която хвърли в лицето ми.
– Какво мога да кажа? Имам ужасен мерник. – Повдигам рамене и се преструвам на невинна.
Някъде зад нас музиката спира.
– Това нещо включено ли е? – пита татко и гласът му е многократно усилен от микрофона. Тълпата около нас се разсмива и го насърчава да говори.
Подръпвам китката си, но тя все още е здраво стисната в хватката на Джак.
– Някой казвал ли ти е, че имаш очи на умряла риба? Те са просто ужасяващи.
– Уинфилд – изрича провлечено той и по някаква причина това обръщение ме жегва повече от „принцесо“, – връщай се на шибаното парти. Те вече търсят своята диско топка.
Обидата ме удря като чук и заличава от ума ми всяка дребнава подигравка, която се канех да запратя към него.
Джак Хартман е много неща.
Краен. Груб. Гениален.
Гениален по начин, по който аз никога няма да бъда. Достатъчно гениален, за да привлече вниманието на мама и татко така, както го прави Джулия.
– Преди следващото блюдо, осигурено, разбира се, от талантливия заместник главен готвач на „Пастиш“, Джак Хартман, искам да благодаря на всички вас, че дойдохте, и да кажа няколко думи за моята чудесна, прекрасна дъщеря Джулия – казва татко.
Някой въздъхва щастливо. Над рамото на Джак виждам как една жена удря кавалера си по рамото.
– Виждаш ли? – казва тя. – Ето затова не искам просто да се подпишем в кметството.
Разбира се, че баща ми ще започне с хвалебствията за любимата си дъщеря. Сигурно ще спомене как навремето спечели националното първенство за симулиран съдебен процес през втората година в гимназията. Или как завърши Пенсилванския щатски университет за три години и веднага постъпи в юридическия факултет на Харвард. Обожава факта, че Джулия работи заедно с него в „Уинфилд Груп“ като техен адвокат. Има да каже много за постиженията на Джулия – включително за факта, че се жени за световноизвестна сладкарка.
Стисвам зъби, извивам ръката си и я измъквам от тази на Джак.
Точно когато и той ме пуска.
Силата на инерцията ме запраща в една коктейлна маса – и в подноса с чаши с шампанско, кацнал на ръба ѝ. Падам тежко на паркета и потръпвам, когато чувам шум от счупено стъкло.
Татко спира да говори. Аз спирам да дишам.
В шатрата се възцарява абсолютна тишина. Няма нужда да поглеждам, за да разбера, че всички очи са вперени в мен.
– Мамка му! – Джак се отпуска на колене и сграбчва голите ми рамене. Очите му, толкова яркозелени, че ме карат да потръпна, ме оглеждат изучаващо. – Удари ли се?
– Не – процеждам аз през зъби, – но теб ще те ударя!
Стоварвам длани върху гърдите му и го натискам с всичка сила. Той е толкова абсурдно мускулест – искам да кажа тежък, че сякаш се боря с тухлена стена.
– Просто ме остави да…
– Стига!
И двамата замръзваме.
Над нас стои баща ми. На практика трепери от усилието да се овладее. Сините му очи са по-студени от лед. Стомахът ми се свива на малко възелче.
– Попи – тросва се баща ми с тон, който пази само и единствено за мен, – какво направи, по дяволите?
