За децата в риск

 

 

 

 

По страничните стръмни улички на Широка лъка можеш да настъпиш галошите на някоя баба. Така се събуват тук – пред вратите на къщите с високи дувари, буквално на улицата. Селото е архитектурен резерват, което е и вероятната причина да няма нито един грозен палат на новобогаташ. И на бабите, и на къщите тук не им личат годините. Изглеждат красиви и щастливи. Ами църквата? Изградена е за 38 денонощия по време на Възраждането. Дело е на цялото село и е истински храм на вярата. Широка лъка е и непресъхнала фолклорна река и вероятно сте чували за тукашното старо училище за народно пеене и народни инструменти, което днес се нарича училище за фолклорни изкуства. Затова се спрете и се вслушайте, когато отнякъде писне гайда, чиито звуци се понасят от лекия ветрец и се увиват чак до най-високите гори наоколо. Менютата на малките кръчмички тук пък приличат на червени книги на вече забравените истински и прости български вкусове. Непременно трябва да опитате киселото мляко със сладко от боровинки, типичния за родопския край пататник (ястие от картофи, яйца и джоджен) или невероятните катми с мед или сирене. Ако искате да се настаните блажено в една българска народна приказка, спрете дотук. Но не се застоявайте много, защото има и още. Вие наистина не подозирате колко широка става лъката на селото в дните на

 

 

В средата на юли тук се беше побрал целият приказен свят и митология на Китай, Монголия и Тибет. Всяка година театралната академия работи с децата от дома в Широка лъка в програма от минимум шест творчески ателиета по театър, танц, музика, маски, бойни изкуства, йога и др. Всяко ателие се ръководи от двама-трима артисти, а много от децата участват в повече от едно ателие. Точно като в приказка в даден момент всичко свършва. Каляската се превръща в тиква, прелестните дрехи в дрипи… Академията завършва с голям спектакъл на открито, в който се включват много деца и от други домове и училища (от Девин, Смолян, Пловдив, Хасково, Гоце Делчев, Панагюрище). После артистите си отиват от селото, сцената се разваля, а театралните костюми се прибират някъде. Но не тъгувайте! Нищо не свършва. Децата и театърът вече живеят неразделно. Може да ви прозвучи еретично, но мисля, че хлапетата точно в този дом са щастливи. За тях се грижат добре, имат храна, облечени са, умни са, ходят на училище и общуват свободно. Не се разплаках, докато бях при тях, освен веднъж, по време на представлението. И не защото малките артисти имат трудна съдба, към която ей сега ще се върнат отново, а от радостно вълнение. Понеже мисля, че всеки възрастен в публиката на спектакъла се усещаше като родител на тези деца.

Това в още по-голяма степен вероятно важи за

 

 

хората, които правят целия този празник възможен. Заради тях изоставените деца всъщност имат повече от двама родители и имат по-голямо семейство. Наистина е удивително, че точно те могат да те научат на топлина, която е изчезнала от много български домове. Те питат как се казваш, после те прегръщат и са готови дълго да разговарят с теб. Ето какво ги чувах да казват. Галя: „Всяко дете, което не познава родителите си и е в дом, мечтае да има семейство.“ Троянка: „Имам една голяма тетрадка и си пиша стихотворения в нея. Пиша за зайчета и за растения.“ Галя: „Моята тетрадка е пълна със стихотворения и с пожелания. Например: „Мило семейство, бъдете здрави и щастливи. Днес вие сляхте вашите сърца, но има и сълзи…“ Нататък го забравих.“ Троянка: „Искам да имам лаптоп и да правя филми.“ Галя: „За Китай научих, че има много бойни изкуства там. Момичетата са много красиви, а момчетата са много бойни.“

Както е известно, социалните домове от подобен тип ще бъдат затворени съобразно с европейските директиви. Този дом обаче ще бъде запазен поне до 2015 г., а директорът му – Станислав Шиков – вижда пред него добри перспективи за развитието му. Елена, артистите и Адам вече имат визия за бъдещето на техния проект. Сигурна съм, че лятната театрална академия ще остарее в Широка лъка, също както и бабите, и къщите тук. Щастливо и красиво. И ще създават заедно едни от най-хубавите приказки на народите.

 

педагог и продуцент. Преподавател е в Университет за изкуства в Утрехт, Холандия. Съосновател и председател е на културната фондация „Ден Гри – Х“, която е в основата на инициативата, за която ви разказвам. Адам Бейджър е лондончанин. Мениджър е на софтуерна компания. Завършил е философия и психология в Оксфорд. Той е основателят на Л.Л.П. ООД и е спонсор на Лятна театрална академия. „Ден Гри – Х“ и Л.Л.П. ООД са номинирани за награда за най-успешно партньорство между бизнес организация и неправителствена организация.

Елена е вдъхновител на спектакъла, коучър на артистите от ателиетата и главен координатор на всички останали дейности. Тя е тази, която поръсва с вълшебен прах (който забърква с много работа) и за няколко дни преобразява децата, възрастните и лъката на селото.

 

Трудно ми е да определя какво ме впечатли повече у този човек? Дали това, че финансира това голямо, прекрасно, дългогодишно начинание? Или това, че вчера е купил 80 сладоледа за децата от дома. Или това, че усмихнат и развълнуван се обърна към Елена и артистите с думите: „Вие правите това, което аз бих искал да мога да правя, и ви благодаря от цялото си сърце.“

 

 

Елена: Дойдох тук с колеги артисти преди десет години по един проект – театър по места. Изследвахме местните обичаи и хора. Тогава ни намериха децата от дома и ние ги включихме в нашите театрални акции. По същото време Адам беше тук. Той купуваше храна на децата и се чудеше защо ние, българите, не си гледаме децата. Срещайки с различен мотив това място, си зададохме въпроса, можем ли да направим нещо друго? Защото тези деца освен от храна имат нужда и от духовна храна.

Събра се верният екип, обучихме хора. Страхотният шанс беше, че срещнахме човек, който е готов да даде пари за такъв проект, който да продължи във времето. Нямах грижата за финансирането и посветих цялото си време на съдържанието, т.е. на работата с децата. А работата с децата много ти се „връща“. То е като да видиш, че театърът може да е жив. Децата могат да те върнат в съвсем началния импулс. Там, където удивлението не е изчезнало и където театърът може да прави чудеса и тези деца са безкрайно щастливи за това.

Адам: Когато започнахме проекта, хората от селото ме питаха: „Защо даваш пари за тези циганета?“ Аз отговарях: „България не е голяма страна. Популацията ви се срива. Вие имате нужда от тези хора и от това те да бъдат по-креативни, защото те са вашето бъдеще.“ Мразя предразсъдъците. Много от тези деца са от ромски произход, те нямат друга възможност в тази страна. Те имат същия потенциал, същите мечти, същата креативност. Ние не създаваме нито професионални артисти, нито адвокати, нито бизнесмени, но даваме на тези деца възможност да направят една малка крачка. Убеден съм, че те ще си спомнят това през целия си живот.

 

Елена: Често ме питат: „Ама децата сега завършили ли са? Станали ли са велики артисти?“ Няма такива, които да са станали велики артисти. Имаме хора със сменени мечти. Някои мечтаят да станат фотографи, няколко от децата искат да станат актьори. За мен е страхотно, че си позволяват да мечтаят различно от това, което беше преди десет години, когато на въпроса, какви са мечтите им, всички повтаряха: строител, готвачка, строител, готвачка. Без да обиждам тези професии…

Адам: Тези деца се учат как на практика да бъдат творци на собствения си живот, да бъдат артистични. И няма значение дали ще станат големи артисти. Артистизмът и креативността не са запазени само за артистите. Вярвам в креативността на всички хора. Да бъдеш креативен дори е нещо като задължение днес. Когато бях ученик, винаги преценявах предметите по това, дали имат творческа природа. Винаги съм искал да бъда творец и винаги съм искал да бъда креативен във всичко, което правя.

 

Елена: Това правя вече четири години – минахме през Япония, Индия, ацтеките и маите. Тази година е Китай. Преди това работихме с българската култура, като целта беше свързване с мястото. През първите години академиите завършваха с карнавали по улиците. Правехме театрална акция на места, които децата избират – улица, мост. В Широка лъка са се запазили някои наши традиции, до които децата тук се докосват.

Но различните други култури дават много по-голяма възможност за спонтанност и отваряне. Избирам култури, които имат много здрава традиция, каквато и ние имаме. Децата познават вече поне четири култури. Ние представяме съответната култура в приказен вариант. Нейната митология, философията є за създаването на света. Т.е. това е пак един вид образование директно чрез изкуството, а темите помагат на децата да осмислят и харесат различното. Тези деца са различни. Нашето общество така ги нарича. Ние работим точно за обратното. За това да превърнем цялото понятие за различието в позитивно, вместо в негативно. Затова непрекъснато каним мои студенти, които идват от Холандия. Тази година има американци, които работят с децата. Децата свикват с това, че може да срещнат един човек само веднъж през живота си – за 20 дни, и повече да не го видят. Което е много важен модел за тях. Както и че ние сме артистите, които се връщат всяко лято, и нашето приятелство и общуването ни трае точно 20 дни.

 

Елена: Да. Аз ги измислям малко тези неща. Импровизирам ги около темата. Вярвам, че някаква трансформация на съзнанието ще настане. Ние сме стигнали вече предела. Материалното се реализирало до дупка и абсолютно се е установило, така че време е да започне да се вижда онова, което се вижда със сърцето. И е много важно да нямаш страх в сърцето…

 

Адам: Трудно ми е да отговоря. Аз съм щастлив човек. Имал съм възможност да избирам професията си, да пътувам където си искам, да правя каквото искам… Може би най-трудният момент беше, когато завърших философското си образование, защото всъщност исках да стана музикант. Но избрах да бъда творец в други области. Да бъда креативен в мениджмънта, в софтуера. Креативността не е само качество за правене на изкуство, тя е състояние на ума.

Елена: В първата част на лятната академия имаме почивен ден и тогава понякога каня коучър или психолог, който работи с екипа артисти и децата. Един от психолозите, които бях поканила, говори точно за това, колко е важно да не се привързваш към идеята, че нещо е трудно. Добре е да гледаме на трудностите като на различно преживяване. Така че имала съм много различни преживявания. Някои съм ги приемала като трудности, но мисля, че Вселената винаги ми помага, особено през последната година. Имам чувството, че всичко, за което съм мечтала, започва да идва към мен. Когато имаш нужда от помощ, тя винаги се появява. Освен ако не натискаш толкова много, че да не можеш да я видиш, когато тя е около теб.

 

Елена: Съмнявам се, че ще се инспирирам дотолкова. (Смее се.) Вдъхновяват ме различните култури. Различното, непознатото, далечното. Вярвам, че се променям непрекъснато, и смятам, че това е най-голямото качество на човека. Възможността му да се променя, шансът му да бъде различен. Не бих разказвала какво е било. Гледам напред.Има още какво да се прави.

Адам: Бих искал например хората от моята компания, с които сме като едно семейство, да знаят, че съм осъществил някаква уникална идея, която е плод точно на моята креативност. И да кажат: „Беше много хубаво да се работи с него.“