Бела се роди
на 19 февруари 1998 година. Тринадесет години на пазара са мъжка проверка за всяко женско списание. Ние решихме, че истината за нашето дамско издание не е в продажбите, нито в годините зад гърба ни, а в… нашите приятели мъже.  Помолихме ги да си спомнят каква е била за тях 1998 година.
Да се върнеш назад, означава да се качиш на най-високото, откъдето можеш да огледаш всичко и да отделиш най-важното. Ето как десет от нашите мъже видяха годината на рождеството на БЕЛА. Всеки от своето най-високо преди тринайсет години.
 

Иво Иванов: „1998 г. беше интересна. Старият купонджия Бил Клинтън ни забавляваше с весели скандали в Белия дом, сваляйки усилено дебели гаджета в подходящо наименувания Овален офис. Дъщеря ми се опита да постави световен рекорд по непрекъснато гледане на филма „Титаник“, а аз, ако не се лъжа, не пропуснах нито една минута от мачовете на „Чикаго булс“. Изстрелът на Майкъл Джордън, с който елиминира Юта и спечели последната си титла, ще остане завинаги запечатан във времето. Друг силен спомен бяха шедьоврите на Зидан, сътворени по терените на Мондиала във Франция. Освен с това чудесно списание 1998 г. ни дари с търсачката Google, без която вече не можем да си представим ежедневието си.
Общо взето, списанието е избрало чудесен момент за раждането си – 1998 беше хубава година или както биха казали италианците – bella.“
Мартин Захариев: „Чувствах се страхотно, защото имах страхотен екип, бях заобиколен от съмишленици. Тогава правехме „Егоист“. И макар че периодът бе кошмарен за правене на нормален бизнес – това е годината след падането от власт на политическото недоразумение Жан Виденов и след най-голямата криза в най-новата история на България – хора като мен, които бяха в началото на своите 30 години, все още силно се надяваха, че светът ги чака с разперени ръце. Разбира се, тези надежди бяха поругани по един безобразен начин през следващите години на прехода, но 1998 си остава в съзнанието ми като година на големите надежди.“

Костадин Костадинов: „1998 беше добра година. За разлика от 1997, която беше лоша. През 1997 г. издателският бизнес затъна, а много колеги „глътнаха вода“ и не можаха да изплуват. През 1998 г. се оттласнахме от дъното, даже вдигнахме глави към небето. Какво по-добро време за ново начало? „Бела“ е доказателство за това. Списанието стъпи на здраво и мощно отскочи нагоре. Пожелавам му все така да се стреми към висините!“
Бойко Ламбовски: „През 1998 г. бях в доста суматошен жизнен момент. Имах дете на 1 година, работех в сп. „Сега“, не ми стигаха парите, времето, мъдростта… Може би затова реших най-после да стана шофьор, за да ходя лесно до язовирите за риба. И станах! Оттогава управлявам кола така, както „Бела“ управлява дамския вкус – леко и с размах. За десет години „Бела“ натрупа опита на красавица, която знае какво и защо го иска. Аз съм щастлив, че понякога бивах забелязван с проницателно и доброжелателно око както от самата „Бела“, така и от очарователния є колектив.“
  

Стефан Иванов Продев: „През 1998 г. съм бил май в пети клас и сигурно съм си мечтал за пирати, за такива неща, малко по-романтични. Спомням си, че тогава бях прочел един съкратен вариант на „Илиада“ и много исках да имам доспехи като на Ахил, но да бъда Хектор. Тогава дядо ми беше за мен просто дядо ми, който работи във вестник. Отговаряше на всичките ми въпроси и когато му казвах, че нещо ме интересува, той заставаше пред голямата библиотека, вадеше една книга и казваше: „Това трябва да прочетеш.“
Понеже Стефан е само на 21, попитахме го как си представя себе си след десет години: „Обичам да се набутвам на места, за които човешката природа не е създадена, и искам да превърна катеренето в стойностна литература със своите символи. Другите писатели си измислят нещата, които аз имам възможността да преживявам реално. Сравнявам катеренето с поведението на един човек на фронта. Седиш там и мислиш дали ще те убият. Същото е и на скалите. Пропаст, малки хватки, страх от падане. Чудиш се, ако продължиш, ще паднеш ли.“

Кирил Чалъков: „През 1998 година бях гримьор в Гърция – представяхме пролетна колекция на Диор. Това си спомням за годината, през която се е родило списанието ви. Но Диор е много за мен. Обожавам естетиката му. Така че това събитие не е маловажно.“
Красимир Проданов: „Работех в Националното радио и когато не подготвях кинопредаване или не бях на нощен блок – тоест в ефир чак до три през нощта, събирах разни забавни информации и ги претворявах в закачливо женски стил на една пишеща машина, защото компютрите в БНР тогава бяха рядкост. Точно обаче написах материалите за два броя на „Бела“, и получих повиквателна за едно поделение в Кърджали, откъдето ми беше трудно да изпращам каквото и да е до редакцията. Може да се каже, че първата ми любов с БЕЛА бе кратка, но запомняща се. Като първа целувка.“
Д-р Цветан Пешев: „През 1998 г. бях в 10-и клас. За мен това е най-хубавата година, защото още не се подготвях за кандидатстудентски изпити и точно тогава почувствах, че уча в най-хубавото училище – Френската гимназия, която е училище и за живота! Общо взето, като се върна сега назад, ще излезе, че тогава най-много съм се радвал на живота: със съучениците обикаляхме по кафенетата в центъра на София, познавах всички в района на „Кравай“, изживях първата си любов, станах пълнолетен.“
 
Драгомир Симеонов: „През 1998 г. бях твърдо убеден, че с края на века ще дойде и Апокалипсисът, така че се опитвах да правя колкото се може повече глупости наведнъж и в доста от случаите успявах. За съжаление поради тази упоритост някои от важните събития през годината ми се губят или имат някакъв странно изкривен образ. Не ми се сърдете, ако при такива обстоятелства съм пропуснал излизането на първия брой на „Бела“. Нищо не помня и от сватбата на брат ми, а казват, че съм държал много приятна реч.
Спомням си ясно обаче, че по онова време имах гадже с толкова къдрава коса, че ако някое пиле се заплетеше в нея, трябваше да викаме специалист да го измъкне. За щастие единственото пиле, което не го беше шубе да пърха около нея, бях аз. Същата година успях да прекарам почти два месеца от лятото в Созопол, като издържах финансово, защото се хранех само с овесени ядки. Така не само поставих основите на философското течение „Природосъобразно хранене на скръндзите“, но се върнах в София толкова черен и кльощав, че от социалното министерство бяха готови да ме включат в някаква програма за интеграция на малцинствата. Това беше 1998. Или май 1999 г. беше… важното е, че Апокалипсисът се размина.“
 
Евгени Минчев: „Сто процента съм бил щастлив тогава във вашата рождена година. Защото аз винаги съм щастлив.“