За публичното говорене – трета част

 

 

 

Изкуството да говорим пред публика има своите особености и правила, които почти не са се променили от античността насам.

 

Интересът на аудиторията към изказването на оратора не е предварително гарантиран. Говорещият трябва сам да установи контакт със слушателите и да се опита да задържи тяхното внимание. Умението да говориш е и умение да слушаш, а умението да слушаш означава да бъдеш внимателен към реакцията на другия човек. Ако, докато говорим, успеем и „да чуем“ другия, ние ще успеем да адаптираме думите и поведението си към неговите очаквания, възможности и емоции.

Това не означава, че сме длъжни да уловим желанията и да угодим на всички, които са в залата. Достатъчно е да осъзнаем, че аудиторията не е единна, че е съставена от отделни личности, с които трябва да бъдем готови да влезем в диалог. По реакциите, които сме уловили от аудиторията, можем да предположим какви въпроси могат да възникнат, какви възражения могат да се породят, какви контрааргументи биха могли да използват слушателите. Формално погледнато, излизането пред публика е монолог, но истината е, че този монолог винаги е диалог със слушателите.

 

При публичното говорене, както впрочем и във всяко друго общуване, съществуват два плана: какво именно говорим и как го говорим. Интонацията, мимиката, жестът играят не по-малка роля от думите (съдържанието на речта). Трудността или просто малката особеност идва от условието, че между всички елементи на вашето присъствие пред публиката трябва да има хармония. Когато говорите на слушателите с доверителен тон, не трябва да изглеждате високомерни. Ако желаете да ги развълнувате, не трябва да говорите равнодушно. Ако поведението на оратора противоречи на думите му, то целта му да предаде на другите своите мисли ще се окаже непостижима. Аудиторията ще почувства фалша, ще се затвори и ще престане да възприема съдържанието и смисъла на речта. Ако ораторът е убеден в това, което говори, ако му вярва дълбоко, ако самият той се въодушевява от него, то той дори не мисли за позата, жеста или изражението на лицето – те се превръщат в естествена и прекрасна рамка на това, което казва.

 

Излизането пред аудитория не е изпълнение на роля и не е игра с публиката. Длъжни сме да вярваме в това, което говорим, за да ни слушат и за да се интересуват от предмета на нашето изказване. Уверени ли сме в думите си, винаги сме убедителни и в състояние да развълнуваме другите.

Лошият оратор се затваря в това, което според него иска да чуе аудиторията, или пък в начина, по който иска да го види аудиторията. Той налучква как е необходимо да се държи, как иска да го види публиката в даден момент. С други думи, играе роля, и е фалшив. Добрият оратор не се преструва, не се идентифицира с дадена роля и когато излиза пред аудиторията, остава верен на себе си и с това предизвиква доверието на слушателите.

 

Положете усилия да овладеете себе си, когато излизате пред публика. Ако ви движат силна радост, гняв или тъга, вие губите способността да усещате аудиторията и да удържите вниманието є. Да владеете себе си, означава да приложите някои техники за отпускане, както и да контролирате дишането си. Помнете, че контролът на емоциите не се състои в тяхното потискане. Ако презентаторът почувства, че нещо го дразни или го разсмива, той може да признае това на слушателите и да превърне признанието в предмет на разговор, да го разиграе. Този прийом помага да бъде установен неформален контакт с аудиторията, приобщава присъстващите към съдържанието на речта и помага на лектора да предразположи аудиторията към себе си.

 

Много от нас се изправят пред публика без ясен план или идея за това, което искат да кажат. Ако импровизираме, използваме неточни думи и изрази, пречим на публиката да ни разбере. На аудиторията трябва да говорим пределно ясно и логично. Ето защо върху ораторското изкуство трябва постоянно да се работи. Работата над него би могла да се заключи в три думи: четене, писане, разказване. Четете, за да обогатите своя речников запас. Пишете, за да се научите по-ясно да формулирате това, което искате да кажете. Разказвайте, за да се научите да мислите на глас.

 

Всеки човек се вълнува, когато излиза пред публика. Ако нервничим прекалено много, едва ли ще успеем да влезем в добър контакт със слушателите и да доведем до тях своите мисли. Но да бъде удържано вълнението в разумни граници е възможно. Ето съветите на президента на американската Асоциация по развитие на комуникацията Ален Вайнер (Allen Weiner). Той предлага съвети, които ще ви помогнат да овладеете признаците на вълнението.

► Ръцете ви треперят силно. Това показва, че се страхувате от публика, съставена от много и непознати хора. Правете записките, които ще използвате пред аудитория, не на стандартните листове хартия, а на малки картончета. Стандартният лист хартия е голям и лек и всъщност той много точно отчита треперенето на ръцете ви. Не е необходимо непрекъснато да държите показалка в ръка или пък други предмети, които биха направили вълнението ви още по-видимо.

► Разхождането по сцената, което прилича по-скоро на суетня, е още един от признаците на голямо вълнение и безпокойство. Застанете по-близо до публиката и се установете на едно място (поне докато не премине първоначалният пристъп на вълнение). После направете няколко крачки в друга посока и отново спрете на едно място.

► А как да се справите с малките капчици пот, които избиват върху челото ви?! Ако извадите голяма бяла кърпа, размахате я и започнете да бършете челото си, вие наистина ще изглеждате като човек на ръба на нервна криза. По-добре е да държите кърпата сгъната в удобен джоб и с бързи, но естествени движения да изтриете потта си.