Зимно летуване

Kогато преди години един мой приятел се завърнал от височинна експедиция, казал на родителите си: „Е, разбрах какво означава да зимуваш през лятото.“

Високите върхове са далеч. Отдалечени са на километри от нас и на сезони от нас. Така например точно сега в южното полукълбо започва лятото и шестима българи се отправят към Аржентина в опит да изкачат Аконкагуа. Но не се заблуждавайте. Върховете на почти 7000 метра надморска височина познават единствено зимата и тези алпинисти се готвят за кучи студ

Зоя Иванова е една от двете жени, участнички в експедицията на алпийски клуб „Царевец“ – Велико Търново. Имената на останалите алпинисти са Йордан Грозданов, Петър Петров, Цветана Петрова, Ангел Трифонов и Боян Димов.

Тя е градски човек, който обича планината. Казва, че е хубаво да си самоуверен, но точно там, горе, няма място за това. Трябва да си предпазлив и смирен. Завършила е археология, работи в рекламна агенция. Синът й Крум е на шест години.

„Е, какво? Готина мадама. Личи й, че е дишала чист въздух“ – ще кажете вие.

Какво ли? Представям ви една млада жена, която умее да си поставя предизвикателства, не изпраща мечтите си на лятно кино и е близо до високите върхове. Личи й.

– Събираме се, тренираме заедно. Заедно кроим планове, къде да отидем. Сега например направихме един благотворителен бал, на който се събираха средства за Аржентина и тези пари ще бъдат инвестирани в камера. Но аз смятам да направя отделен, мой филм. Във Велико Търново има още един алпийски клуб и един от участниците в експедицията е и негов член. Ако експедицията има успех, това ще бъде голямо постижение и за клуба, и за града въобще.

– Йордан Грозданов е заместник-кмет на Велико Търново. Петър Петров управлява първата фирма в България, която прави катерачни стени. На 62 години, а в експедицията участва заедно със съпругата си Цветана. Боян Димов е младо момче, много здрав физически и силен. Ангел Трифонов е стар алпинист. Повечето от участниците имат зад гърба си експедиции в Памир и в Кавказ.

– Аконкагуа се издига на 6962 м над морското равнище и е най-високият връх на Аржентина, Андите, Южна Америка, двете Америки, южното полукълбо, западното полукълбо и въобще на всички континенти извън Азия. През последните няколко години средно по около 5000 души годишно тръгват с надеждата да стъпят на връхната му точка. От тях около 30% се поздравяват с успех. Активният сезон трае едва три месеца – през декември, януари и февруари, т.е. през лятото на юг от екватора.

– За много мъже този връх е несериозен, защото не е технически труден. Но аз знам, че там всичко е класика – студ, височинни палаткови лагери, изнасяне на багаж. Дори да не успея, ще се върна със сериозен опит, защото това е сериозен връх и заради климатичната зона, в която се намира, и заради надморската височина. „Това е суперкомерсиален връх.“ Чух това твърдение и от хора, които не искат да бъдат спомоществуватели на тази експедиция. Българките, които са се качили там, се броят на пръстите на едната ръка. Впрочем една от тях е първата българка, за която сме сигурни, че е стъпила на Еверест (Петя Колчева, която през май 2009 г изкачи най-високия връх заедно със съпруга си Камен Колчев – бел. ред.). Усилието на всяка жена там е страхотен успех и гордост. Питам се аз докъде ще стигна.

      

– Моята цел също са континенталните първенци. Килиманджаро, Елбрус и Маккинли са целите, които ми изглеждат най-достъпни.

– Казват, че човек под тридесет години няма място на над шест хиляди метра височина. На колкото по-голяма възраст си, толкова по-добра поносимост имаш към височина. Горе, в планината, загубваш съзнанието си. Така те обсебва мисълта за върха и това да успееш да го качиш, че здравият разум те напуска и не можеш да прецениш къде има опасност, какъв е рискът. Когато си млад, кръвта ти кипи, готов си на всичко, за да успееш, и можеш да сбъркаш.

– Точно така. Тъкмо това си говорихме скоро с Боби, метеоролога на Мусала, който е един от приятелите на Ицо.

– Затова е голям успех качването на Ники (Николай Вълков – бел. ред.) на Гашербрум през миналата година и това, че са го взели въобще в екипа. На 6–7 хиляди метра само заради височината и студа е достатъчно гадно всичко. Не гадно, ами, искам да кажа – трудно.

– Сега ще ти кажа един от любимите ми моменти в живота. Разбира се, най-щастливото нещо беше раждането на сина ми. Но ще ти кажа за нещо, свързано с планината. На Монблан беше голям екшън. Траверсирахме, палатката ни се оказа на друго място. Когато най-накрая се добрахме до нея, се оказа, че нямаме храна. Едни румънци ни дадоха половин хляб, който така съм го ръфала, че все едно беше най-големият деликатес. Към върха тръгнахме тройка, две момичета и едно момче, но едното момиче се отказа на 4200 м. Не се чувстваше добре физически и мислеше, че няма да успее. Маршрутът, по който се качвахме, се нарича „Трите върха“. Първият е Монблан дьо Такюл, Мон Модит и Монблан. Бяхме чели в гидовниците, че под Монмодит има стена, покрита с лед и сняг, но не особено страшна. Когато отидохме под стената, се оказа, че тя никак не лесна и въобще не е толкова безстрашна, колкото очаквахме, а ние нямахме достатъчно инвентар за лед. Дилемата ни беше дали да продължим, или да се върнем. Изложихме живота си на такъв риск, просто беше ужасно! Тръгнахме във френска свръзка. Ако един от нас двама се беше подхлъзнал, паднал или каквото и да било – просто заминавахме и двамата. След като стигнахме върха – се разплаках от адреналина. Когато слязохме, се разходихме в Шамони и влязохме в една книжарница. Навън валеше дъжд, горе – сняг. Много лошо време. В книжарницата звучеше Андреа Бочели, беше пълно със стари алпийски фотографии от 30-те и 40-те години. Аз разглеждах алпийски книжки и от време на време поглеждах как вали дъждът навън. Това ми е най-щастливият момент.

– Да. В момента съм под напрежение заради работата. В стрес от това, че не мога да се грижа за сина си, който вече е при дядо си и ще остане при него до моето завръщане. Предстоят ми много напрегнати седмици преди тръгването – като организация и като подготовка на височина. Това много ми тежи и чувствам угризения на съвестта. Мъжете като че ли не могат да разберат това и биха ме оплюли. Поне бившият ми мъж със сигурност.

– Благодаря на метеоролозите от Мусала, на Китен Топалов, на магазини „Стената“ в лицето на Гаврил Димитров, както и на Христо Абаджиев и Станислав Трифонов – съдружници в „ХС – Стил“.

– Той се въодушевява. Качвала съм го на Мусала два пъти, единия от които през зимата. Кара ски. Опитвам се да го захраня с тези неща.

– Да се самозабравиш. Да станеш прекалено амбициозен и целеустремен и да забравиш себе си. Алпинизмът е нож с две остриета в много отношения.

– Воля. Знаеш ли какво е да ти звънне часовникът в два часа през нощта, когато ти почти не си спал и ти е много кофти? Но трябва да станеш, да се облечеш, да напълниш термоса с вода. Да ядеш гадна храна на закуска, която почти не те е нахранила, и да продължиш. Има един връх в Алпите, Брайтхорн, 4200 м, който е елементарен като изкачване, но когато тръгнах към него, нямах никаква аклиматизация. Лифтът те качва до 3300 м и почваш да катериш. На 3900 м се почувствах много зле. Усещах, че нямам сила и всяка крачка ми е усилие. В един момент погледнах Монблан. Времето беше ясно и той се виждаше. Казах си: „Аз преди една година съм била там, горе. Как няма да се кача тук? Ще се кача, естествено!“ Този пич, с когото бях, ми каза, че почти всички българи, с които е бил на Брайтхорн, не са успявали, защото са се скапвали от височината, понеже катерят без аклиматизация. Волята беше тази, която ме дръпна в последните ми триста метра. Другото, което планината култивира в мен, е търпението. Аз съм много нетърпелива, а там се смирявам. Просто защото няма накъде да бягам и няма с кого да се преборя. Сама съм с планината.

– Нищо не си нося. Много се моля на господ. Може би сега ще си взема нещо на детето или имам една малка иконка. Малко, но съм суеверна.

– Винаги минавам през Руската църква.

– Животът долу е много лесен, колкото и трудности да има в него. Един такъв е… разлагащ леко. Малко повече усилия да направиш, и нещата стават. Горе, в планината, си близо до най-екстремното състояние на оцеляване. А на човека това му е същността, той се е борил винаги да оцелява. Само че долу, в ниското, борбата за оцеляване е чрез пари, лъжи и пр. Когато се върнеш, първо, всичко ти се струва много хубаво, и после… много лесно и елементарно на фона на контакта с истинската природна стихия. Ние толкова сме се цивилизовали, че сме много далеч от същността на нещата. С алпинизма успяваш да видиш предела на собствените си възможности. А другото е красотата, която е много студена, но е красота.

– За мен Петя Колчева е абсолютен идол. За съжаление не съм разговаряла с нея, но тя е една прекрасна жена със силна воля. Това, което тя е направила, е изключително. Колкото и другите да обясняват, че това е платена експедиция, комерсиална… Да си гледат работата, искам да им кажа аз. Боян Петров ме вдъхновява много. С него се познавам от много години, знам с какво се бори. За мен той е герой.

– През 1984 г., когато беше първата експедиция до Еверест, аз бях на пет години. Когато гледах по телевизията предаванията, посветени на експедицията, се лепвах за телевизора. Дори помнех фрагменти от интервютата с алпинистите. Спомням си интервютата с Методи Савов. Един човек с бяла коса. Спомням си фрагменти от един филм за експедицията, който гледах в предаването „Атлас“. Когато бяхме малки, играехме на село на един баир, покрит със сняг. За мен като дете всичко беше свързано с впечатленията, които ми оставиха тези алпинисти.

– „Свирепа арена“ на Джо Таскър.

– Аз съм жена отвсякъде и никога няма да забравя, че съм жена. Не се поставям като равна с мъжете и смятам, че това, което правя, е на предела на възможностите ми.