ИДЕАЛНИЯТ СЕМЕЕН ЖИВОТ – ПОСТИЖИМ

 

 

„Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно е нещастно посвоему.“

Освен в страниците на голям руски роман това изречение се съдържа и в съдбата на всеки човек. Всеки от нас има своята представа за идеалното семейство, която обикновено се основава на четири „кита“ на очакването: за хармоничен съвместен живот, за откровеното общуване, за авторитет без полагане на усилия и за възможност за личностно развитие в рамките на семейството. Равнението по този идеал вреди както на родителите, така и на децата. Въпросът е как да се освободим от неговото влияние.

Днес вече никой не вярва в идеалното семейство. Но в същото време мнозина от нас продължават да мечтаят за него. Представата за идеалния семеен живот съществува някъде на границата

 

Обвита е в ореола на добродетели като доверие, взаимопомощ, търпимост и светски радости като благополучие и приятно прекарване на свободното време. Всяко семейство има представи както за идеала, така и за нормата. И всяко семейство се различава от другите в зависимост от това, доколко прави разлика между понятията „норма“ и „идеал“.

Идеалът е като мотор, който ни помага да се движим по пътя на живота. Проблем имаме, когато вдигнем летвата на идеала прекалено високо и започнем да гледаме на семейството като на

 

Тъй като външният свят става все по-недружелюбен и пълен със заплахи, семейството се превръща в убежище, в единствената ни опорна точка.

Мечтите и идеалите ни помагат да планираме живота си по-добре, да разберем какво искаме, да набележим целите и приоритетите си. Но когато контрастът между мечти и действителност е прекалено силен, идеалът започва да пречи на контакта ни с реалността, пренася ни в друг свят и спъва действията ни. Осмисляйки своите идеали за семейството, ние си даваме шанс да си взаимодействаме по-зряло с брачния партньор и децата си. Ето защо трябва да осъзнаем убежденията и фантазиите си, които пречат на децата ни да се формират като личности, а на нас – да изпълняваме родителския си дълг без излишни съмнения и чувство на вина.

Този неотразимо привлекателен идеал се крепи на сериозна логическа грешка. Известно е, че чувствата не са еднозначни и любовта винаги е в компанията на съперничеството, гнева, скандалите и дори на… омразата. Отричайки това и очаквайки пълна семейна хармония, ние влизаме в противоречие със своите собствени емоции. Партньорът ни може и да не се държи така, както му „налага“ нашата идеална представа, и ние веднага сме склонни да го обвиним, че ни е предал и че идеалният живот с него е невъзможен. Всеки от партньорите се подчинява на две взаимно изключващи се потребности: потребността от другия човеки потребността от независимост.

Семейното махало се движи свободно. Колебанията му – на сближаване и отдалечаване – могат да доведат до конфликти и да причинят болка, но точно те помагат да бъде установена

 

която е необходима на здравите семейни отношения.

Опасно е членовете на семейството да очакват, че от семейния живот ще получават единствено и само едно голямо семейно удоволствие. Често можем да чуем родители да казват: „За мен е удоволствие да общувам с децата си!“ Но какво е семейството? То е подобно на клуб, в който участниците са се събрали на базата на общи интереси. Всъщност връзката между родител и дете не се изчерпва с любовта към детето заради неговите достойнства или с удоволствието, което ни доставя неговата компания. Дълг на родителите е да научат децата си да спазват определени правила и да им осигурят (според възможностите, разбира се) най-добрите условия за живот. Не бива да забравяме и това, че „милото“ дете може изведнъж да се превърне в „ужасното“ дете. И какво тогава? Нима ще престанем да го обичаме?

Днес връзките между нас са по-малко здрави, отколкото бяха преди, и мнозина възприемат конфликтите като опасност за разпадане на двойката или семейството.

Страхът от сръдни и напрежение е продиктуван от убеждението ни, че не съществуват конструктивни конфликти. Ето защо ние избягваме всичко, което може да предизвика разногласия. Водим преговори, сдобряваме се само и само да не настъпи конфронтация. Това е лоша стратегия, защото

 

Те позволяват на всички членове от семейството да се „сдобият“ с признание за своята роля и значимост. Избягвайки конфликта, ние губим пътя към построяването на позитивни отношения, понеже не получаваме възможност да изразим своето недоволство и да защитим своята позиция. Всеки потушен конфликт подхранва скрития гняв, който в някакъв момент непременно се обръща срещу самия човек.

Специалистите подчертават, че много родители разбират качественото общуване като дълги разговори. Това е новата болест на века – многословието. То води до резултати, противоположни на онези, които искаме да постигнем. Просто защото децата изобщо не обичат да слушат, а камо ли дълги „проповеди“. Истинското общуване включва и

 

Жестове, действия и дори мълчание. В семейството, както и в двойката, не е необходимо постоянно и всичко да бъде разказвано и обсъждано. Умълчаването е дори необходимо. То отбелязва границата между поколенията. Родителите смятат споделянето при общуване с децата за доказателство за истинска близост. Но в подобни отношения децата се чувстват като в капан. Някои от тях дори започват да развиват опасни зависимости (по този начин те заявяват потребността си да се разграничат от родителите си). Конфликтите биха им позволили да отдъхнат спокойно.

Трудно е да се борим с тази широко разпространена фантазия. В нея е заложена идея, отхвърляща потискането на личността на детето, което толкова много от нас са изпитали върху себе си в детската градина или в училище. На родителите често им се струва, че възпитанието може да мине и без прилагане на власт и контрол. В основата на този идеал стои представата, че на детето му е заложено да приеме безкритично доброто възпитание. Сякаш е цвете, което, ако се полива редовно и се държи на слънце, ще порасне красиво и симетрично. Родителите предполагат още, че детето спонтанно ще усвои нормите и правилата от самия живот в процеса на порастването си. Такова едно схващане е пагубно, защото то изключва важността на предаването на знания и умения от поколение на поколение. Работа на родителите е да обяснят на детето правилата и забраните, преди то да ги приложи на практика. Не бива да забравяме и факта, че децата много бързо се възползват от

 

и прекрасно умеят „да играят на тази струна“. В резултат на това страхът от нарушаването на семейната хармония се обръща против самите възрастни. Тези възрастни търпят, защото следват вътрешната си нагласа: „Ти си лош родител, ако възпитаваш детето си със забрани.“ В такова едно семейство започва да ръководи детето, то става глава на семейството. Истината е, че там, където няма правила и граници, децата растат тревожни. Тези деца се чувстват неуютно в условия на всепозволеност.

Под личностно развитие мнозина разбират отсъствие на всякакви ограничения. Семейството се възприема като нещо, което трябва да гарантира личностното щастие на всички негови членове. Приема се, че семейната „клетка“ трябва да работи сама за себе си. Ако всички са щастливи, значи семейството е хубаво. Ако „машината на щастието“ започне да дава дефекти, семейството е лошо. Лесно е да се убедите, че това издигане на семейството в ранг на

всемогъщ талисман

поражда неувереност в бъдещето. Каква е противоотровата на тази токсична концепция? Важно е да не забравяме, че за децата семейството е място, където те постепенно се учат да се отделят от родителите, както пиленцата се учат да летят. Нима може да възникне порив за отлитане от семейното гнездо, ако родителите удовлетворяват всички желания на детето?