„Ако си обущар, гледай си обувките“

април, 2014 г.

Интервю на Теодора СТАНКОВА

Снимка Личен архив

У нас, ако се усмихнеш на някого на улицата, те поглежда с недоумение и си мисли, че сигурно има нещо нередно. Казват, че само усмивката на човека не остарява. И още – че щастливият човек няма време да боледува. Мишо е истински излечител. Винаги те усмихва. При него тъжните неща стават смешни.

Помага ни да опазим усмивката, и това, което успява да направи с писането си, особено тук, в България, днес, е да не ни позволява да затъваме много в злобата на деня и да не се поддавам на агресията, свързана с посредствеността…

– Вечно си засмян и заразяващо щастлив…

– Може би изглеждам като щастлив идиот в очите на другите. Но аз наистина съм доволен от живота си, защото мога да се занимавам с любимата си работа – писането, и с писане да си гледам семейството. Да описвам своите преживявания и впечатления, складирани някъде в паметта. Въпросът е да се сетиш къде си ги складирал, преди г-н Алцаймер да ги е изтрил с гумата… (Смее се.) Друго не ми трябва – нито коли, нито къщи, нито някаква кариера – стига ми това, че всеки ден ми хрумва някаква смешка, която ми осмисля деня.

– Как караш всички да се радват и да те обичат?

– Без да искам – просто подхождам с усмивка и шега към хората. Но не мисля, че всички ме обичат. Трийсетгодишната работа в “Стършел” ми е създала и доста врагове – идейни, не лични. Срещу доста хора съм насочвал сатирично перо, срещу някои може би и незаслужено… Но когато бъркам, намирам сили за извинение… А на когото съм пропуснал да се извиня, правя го сега!

– Как стигна до „Стършел”?

– Когато бях малък, вкъщи получавахме “Стършел” и баща ми ме караше да преписвам вицове от последната страница, за да си оправя първолашкия почерк. Първоначално оказвах съпротива, но постепенно започнах да харесвам вицовете и да чета вестника от последната му страница. После взех да гледам и карикатурите, като се опитвах и да рисувам, ама не ми се получаваше… Оттогава  харесвам “Стършел” – виждаше ми се доста шарен на фона на скуката, модел “Работническо дело”. И се чудех какви ли интересни и забавни хора са стършелите… Искаше ми се един ден да работя в тоя вестник. И то взе, че стана – вече трийсет и две години…

 – Според проучвания най-щастливите хора живеят в Дания, Норвегия, Холандия… Проверявал ли си произхода си с методите на генетичната генеалогия?

– Не вярвам на тоя тип проучвания… Това, че съм ухилен  щастлив глупчо не е генетично увреждане, а състояние, придобито в нашето българско ежедневие…Това ежедневие ми е безкрайно интересно и съм доволен, че бях свидетел на толкова необикновени събития в отрязъка на моя живот. Видях краха на една тоталитарна система и имах късмет, че по-голямата част от живота ми не мина в нея, както на много други хора…   

– Защо на нас все не ни се получава? Кога България може да излезе от положението, в което се намира днес?

– Когато всеки започне да си върши работата. И да си я обича. Според мен, най-големият проблем на България е, че никой не си харесва работата. Всеки мисли, че е роден за велики дела – да бъде милионер, лидер или шоу звезда. А той не става и за обущар. Пък ако си обущар, гледай си обувките и не вири нос над носовете им! Виждали сте обичайна гледка по столичните улици – пред лъскави магазини стоят млади, нагласени продавачки и пушат със замечтан поглед. Не чакат клиенти, а шефът на “Пайнер” да дойде и да им предложи договор – готови са за кариера в попфолка, за тях работата им на продавачки е временна – те чакат да стане чудо и да се превърнат в поредната Глория, Камелия или Анелия – ех, какви имена има в нашия шоу бизнес – като на тунквани бисквити! Западняците може да не са нито по-умни, нито по-талантливи от нас, но са по-възпитани. Възпитани на труд и на почтеност. Затова при тях нещата се получават, а при нас – не.

Възпитанието, което започва от семейството. Родителите са отговорни с личния си пример. После идва образованието. Образование без възпитание е нищо – виждал съм  много простаци с престижни дипломи…

– Демоде ли е патриотизмът?

– Патриотизмът е хубаво нещо, но не е професия. Винаги съм се отнасял скептично към националните байраци, които развяват някакви наши патриотични партии и лидери – те го правят за джоба си, за да пият френско шампанско и да палят дебели пури, въобще не им пука за България. Не съм склонен да превъзнасям и спортните ни успехи – заради  гол на  “Лудогорец” няма да извикам “Българи, юнаци!”, най-малкото защото в отбора повечето са чужденци. И няма да кажа, че българите сме велики, защото Григор Димитров е спечелил тенис турнир или българинът Котоошу е победил на сумо. Спортните успехи са временни – това е игра, веднъж биеш, друг път падаш. С добрия тенис на Григор Димитров не може да се гордее цялата ни нация.

– А как се гради национално достойнство?

– Като народ можехме да се гордеем, ако изповядвахме веруюто на финландците: ”Безчестието на един финландец е безчестие за целия финландски народ” – ето така се гради национално достойнство! Но у нас националното достойнство никакво го няма – вижте само какви събори на русофилите се правят всяка година… Двайсет и пет години след промените и не можем да се отървем от зависимостта към Големия брат, защото тя е в главите на много от моите сънародници. За мен българският патриот се познава по отношението му към Русия – както беше при Стамболов и Захарий Стоянов. В тоя смисъл смятам, че патриотизмът не е ретро и демоде – той отново е актуален, но трябва да сме наясно с посоката…

– Имаш редица награди, включително и за цялостно хумористично творчество. Суетен ли си?

– Наградите са част от суетата. Когато бях по-млад, участвах в конкурси, наградите бяха за мен признание, пък и стимул. Сега вече не е така – осъзнах, че изкуството не е състезание, там няма първо място и шампиони, а медалите често не са обективни. Затова не се състезавам с никого. И продължавам да изпитвам съмнения за нещата, които пиша – никога не съм уверен предварително в успеха на една или друга книга.

Суетата е най-големият враг на писателя – това го научих по наследство. Покрай моя пишещ родител (Михаил Вешим е син на писателя Георги Мишев. Псевдонимът Вешим всъщност е Мишев, обърнато наопаки – бел моя) опознах и други писатели. Като дете ме водеха на море в писателската станция край Варна и там имах възможност да видя що за хора са хората на перото. Честно казано, по-добре е да не познаваш хората, а само книгите им.

Голяма част от писателите са славолюбиви, суетни като кокони. И какво остана от предишните литературни величия? Томове за претопяване… Никой повече няма да отвори нито Ст. Ц. Даскалов, нито Андрей Гуляшки, Панталей Зарев, Джагаров или Караславов… А бяха толкова превъзнасяни… Аз се отнасям сериозно към писателския занаят, но не се вземам на сериозно като автор – за мен самоироничният поглед е по-верният. А колкото до наградите за цялостно творчество – те се дават на писателя повече заради възрастта му, сякаш да му напомнят, че всичко има край  и е време да отстъпва мястото си на другите след него.

(…)

Пълния текст четете в новия брой на БЕЛА или поръчайте ТУК