Церемония по посрещане на бебето
Интервю на Мариана ЯНЕВА
Снимки Елеонора МИНКОВА, личен архив
ноември, 2010 г.

Сивито на Миглена Делчева е впечатляващо: елитна гимназия в София, защита на две магистърски степени, едната от които в реномирано учебно заведение в чужбина… И всичко това, преди да навърши скромните 25 години. Следва… неасистирано (то за асистирано в България въобще не може да се говори!) раждане вкъщи. Което е още по-впечатляващо предвид обстоятелството, че у нас дамите, взели съзнателно решение да направят същото, са едва 20. Засега…
Никъде в Европа и Америка няма да те нарекат ненормална, ако си решила да родиш нормално – тоест у вас. То и раждането в болница може да е нормално, стига да те оставят да участваш в него, а не да тръгнат да те „спасяват от мъките“ със спешни мерки по предсрочно „изгонване на плода“.
„Когато прочетох разказа на една американка, родила вкъщи, бях откровено шокирана и си казах, че тази жена е ненормална. На по-късен етап осъзнах, че ненормални са моите страхове, а не жените, които раждат у дома“ – призна ми Меги. От собствен опит тя знае, че раждането е най-естественото нещо на света, което не изисква непременно медицинска намеса.
По ирония на съдбата днес Меги чува по свой адрес думите „малоумна“ и „ненормална“, но те не я обиждат толкова, колкото ако някой я нарече необразована. „Най-далеч от истината са хората, които смятат, че жените, които раждат вкъщи, са необразовани. Познавам лично повечето от тях – всяка е с поне едно висше образование и знае поне един чужд език.“
Тъжно е, че страховете ни (от болката, от неодобрението, от възможни усложнения, от неизвестното) и неувереността ни („ами ако се случи нещо лошо?“) блокират свободния ни избор.
„Няма да се справя сама?“
е подвеждащо опасение, което отвежда повечето от нас в родилната зала и ни кара да предпочетем сигурността и безопасността на болничната обстановка. Изборът да родиш в болница не е нито погрешен, нито лош. Лошото е, че е по принуда единствен в България. В чужбина можеш да избираш между две възможности поне.
По света, но не у нас
„Аз живея в Монреал и тук има няколко възможности за раждане: 1. Да родиш в болница, 2. В център, където има само акушерки, 3. Вкъщи с акушерка, 4. Вкъщи сама (което го има навсякъде!). Под сама имам предвид – ти и партньорът ти. Вярвам, че раждането вкъщи не е безотговорно, а точно обратното – поемане на отговорност в най-висока степен.“
Цитат от мрежата
У нас нормалното и естесвеното не се подкрепят – нито от лекарите, нито от обществото. Нормалното се смята за ненормално. Родилката е просто една утроба за изпразване, а самото раждане – техническо изпълнение, дирижирано с най-модерни медицински средства. На кого въобще му пука за интимността на момента?!
„Този момент е толкова интимен, колкото и сексът. Да раждаш пред изучаващите погледи на непознати, е толкова стресиращо, колкото и да правиш секс пред камера“ – убедена е Меги. И това е най-малкото зло според нея. По-голямото е, че „в болниците липсва уважението към личността на бебето и на майката, както и разбирането, че ако майката не се чувства добре, бебето също не се чувства добре“.
Затова Меги избира да роди вкъщи – на спокойствие, да изпита чудото на момента, да „посрещне“ бебето си щастлива, подкрепена и… неосквернена. Не знам аз дали бих избрала да родя вкъщи. По-скоро не. Но това си е мой избор. Нейният също има право поне на опит да бъде разбран. Макар че самата Меги няма нужда от нашето разбиране. „Нямам нужда от подкрепата и разбирането на лекарската общност и на цялото общество, а само на хората, с които живея, и на жените, които мислят като мен. А аз ги имам. Човек живее в миниобщество и то е по-важно за него.“
А жените, които избират да раждат вкъщи, не правят избора си в последния момент. Някои от тях обмислят тази опция още преди да заченат. И се подготвят усърдно, за да участват активно в чудото.
– Меги, би ли обяснила какво означава активно раждане? Че жената се изражда сама ли?
– Не. Активно е, защото майката участва активно в процеса. Тя не лежи и не чака да се случи едно разкритие, а след това да излезе едно бебе. Което бебе впрочем в болницата веднага ти го взимат – да го реанимират и почистят. Връзката му с майката веднага се прекъсва, което по-късно затруднява засукването.
– Ти как стигна до решението? Кое „за“ натежа най-много?
– Дълго време проучвах подробно всички интервенции, които се прилагат при болничното раждане. Прочетох доста медицински доклади относно тяхната сигурност, както и кога и защо се налага да бъдат приложени. И… осъзнах, че за мен раждането вкъщи е по-подходящият модел. Впрочем майка ми и баща ми също са родени вкъщи. Говорим за 50-те години на миналия век. Не че не е имало болница там, където е живеела баба ми, но просто раждането тогава не се е смятало за болничен, спешен случай.
– Не изпита ли поне малко страх – преди, пък и по време на самото раждане? Подозирам, че си имала някой телефон на доверен лекар подръка… За всеки случай.
– Не. Страхът не е нищо друго освен нашето желание да контролираме как да се случват нещата. Него често го насаждат лекарите. „Ела да видим дали всичко с бебето е наред?“ – казват те на майката и несъзнателно є внушават, че има голямата вероятност на това бебе нещо да не му е наред. Страхът пречи на раждането – вместо да отделя хормони на щастието, тялото на родилката отделя хормони на стреса. Страхът на майката може да доведе до това бебето да е с ниско тегло или до други проблеми.
– Все пак човек търси предварителни гаранции за сигурност и безопасност. Това е нормално. Ти не ходи ли на контролни медицински прегледи, преди да родиш?
– Да, ходих, но сама решавах кои услуги да използвам и кои – не. Лекарите ме убеждаваха, че е задължително да ми се вземе секрет и да ми се направи ултразвук. Но аз отказах и двете.
– Колко време продължи твоето раждане?
– Повече от две денонощия… Но с почивки. Когато контракциите се разредиха, имах възможност даже да поспя.
– И си изтърпяла родилните болки толкова дълго време, без да прибегнеш до обезболяващи медикаменти?!
– Почивките между контракциите траят многократно по-дълго от самите контракции. Когато жената не е стресирана, когато усеща подкрепа, болката се усеща по много по-различен начин. Да не говорим, че ако жената предварително е работила целенасочено за психоемоционалното си равновесие, болка няма да има. При мен например нямаше болка.
А обезболяващите лекарите ги прилагат на определен етап от самото раждане, не в самото начало. Те обаче не намаляват силата на контракциите. Просто правят така, че майката да не усеща тази сила. Обаче бебето продължава да я усеща. Смятам, че те най-много пречат на естествения механизъм на отделяне на ендорфини (хормони на щастието) от тялото на майката. Тях бебето със сигурност ги усеща и се успокоява по естествен начин.
– Бабите ни са раждали клекнали…
– Няма „задължителна“ поза, както е в болниците – лежащата. При естественото раждане можеш да се движиш, да заемаш всякакви пози. Всяка поза си има предимства и недостатъци в конкретния случай. Ако например бебето излиза много бързо, клекналата поза не е най-добрата, защото при тази скорост на излизане тъканите нямат време да се отпуснат и се рискува разкъсване. И обратно – ако бебето излиза трудно, тогава клекналата поза отваря костния таз и улеснява процеса.
– А как щеше да реагираш при разкъсване например…
– В болницата лекарите не се вълнуват много-много от разкъсванията, защото имат подръка конци и игли. Ние вкъщи нямаме и затова работим за предотвратяване на тези разкъсвания в зародиш, като се учим как да усещаме и да подпомагаме тялото да си свърши работата само. Бавно и постепенно, без бързане – това е рецептата. Ако трябва, ще раждаш и три дни. Една от причините за разкъсванията са влагалищните инфекции, които изтъняват стените на влагалището. Те се лекуват предварително, но не с медикаменти, а с драстична диета. Изключват се всички сладки неща от менюто, включително и прясното мляко, което съдържа млечна захар…
За да се избегне разкъсването на влагалището по време на раждане, се разчита на естествените напъни на тялото (те трудно могат да бъдат спрени), тоест не се напъваш насилствено, което в повечето случаи води до разкъсване.
– Имаше ли проблеми с регистрацията на бебето?
– Не, погрешно се смята, че раждането вкъщи създава такива проблеми.. В общия случай се попълва една бланка (съобщение за раждане), която предхожда издаването на акта за раждане. То трябва да бъде подписано от правоспособен лекар. За такъв се смята всеки лекар, информиран за случая, който има право да работи като лекар, независимо дали по специалност е зъболекар, ендокринолог. Само ветеринар не може да е. А в населеното място, в което няма лекар, това съобщение се подписва от лицето по гражданското състояние, тоест от кмета.
Аз лично занесох моето съобщение в общината, а не таткото, както обикновено се прави. Избрах ЕГН и в рамките на няколко дни ми издадоха и акта за раждане.
– Какво изпита, когато видя бебето си за пръв път?
– Гушнах си го и започнах да си го разглеждам. Малките нокти, малките уши… В момента, в който бебето излезе, окситоцинът в тялото на майката скача до невероятно високи нива. Като при секса.
Цялото ти съзнание е изпълнено с това чудо, което държиш в ръце. Влюбен си в бебето си. Връзката е животинска. Много силна. Тя те кара да не оставяш бебето и за миг. Да го пазиш.
– Има ли лекари, които ви подкрепят?
– Познавам лекар, който лично на мен ми предложи услугите си – да донесе една система вкъщи, за да родя по-бързо… Но вкараш ли медицинска апаратура у дома, вкарваш и рискове, с които не можеш да се справиш в домашни условия. В болницата могат да се справят… Но аз съм избрала да раждам вкъщи, а не там. Затова не позволих това да се случи.

3–4 минути след раждането… „Церемонията по посрещането“ изисква на бебето веднага да се сложи шапка, защото бебетата губят топлината си най-бързо през главата
– Едно време нашите баби все пак са раждали с помощта на акушерка… Не са били сами…
– Да, най-често са асистирали жени от семейството – зълва, сестра… Такива, които вече имат родени деца и опит в процеса на раждане. Те всъщност са там, за да подкрепят родилката в моменти, когато тя губи връзка със себе си, изпада в паника, че по-нататък няма да може да се справи. Тогава около нея е добре да има някой, който просто да є каже: „Разбира се, че можеш да се справиш.“
– Около теб имаше ли?
– Да, съпругът ми.
– А майка ти как реагира, когато є сподели намерението си?
– Не го споделих с нея умишлено. У нас все още цари невежество по отношение на естествения процес на раждането, което води до страхове. Не само щях да притесня майка си, но нейното притеснение щеше да повлияе на мен самата. Сигурно всеки ден щеше да ми се обажда и да ми казва: „Моля ти се, не прави глупости.“
– Но ти в крайна сметка я направи тази „глупост“. Не са ли те обвинявали в ретроградност? Все пак медицината доста напредна и жените, особено младите, разчитат на този прогрес, не се връщат към… природата.
– Прогресът отведе човека отвъд границите на онова, което е добро за него. Да вземем за пример земеделието. Човекът вече изпитва негативите от прилагането на най-модерните технологии – генна модификация, изкуствени торове. На пазара днес най-скъпи са биопродуктите. Хората започват да се връщат назад към природата. Раждането също е естествен процес, природен…
Според технократския мироглед децата трябва да се израждат от специалисти – най-добре със секцио, защото е най-лесно и бързо. Когато се родят, ги даваме на специалисти да ги отглеждат – затова са измислени шишетата и адаптираното мляко, за да не се занимаваме и да си „губим“ времето с кърмене. И в един момент детето става на 14 години, прави някоя невероятна дивотия в училище и ние разбираме, че не познаваме това дете, нямаме връзка с него, никога не сме имали. И се чудим къде сбъркахме.