Лусинда Райли
Превод: Цветелина Тенекеджиева
От великолепните дворци на индийските махараджи до величествените английски имения… Минало и настояще се преплитат в една история за любов, дълг и памет.
Очаквайте „Среднощната роза“ на 11 август!
За авторката
Лусинда Райли (1965 – 2021) започва кариерата си като актриса. Публикува първата си книга, когато е на двайсет и четири години. Днес романите й са преведени на трийсет и седем езика и продължават да вълнуват читателите по цял свят. От тях в световен мащаб са продадени над седемдесет милиона екземпляра. През 2024 г. Лусинда Райли беше наградена посмъртно с отличието „Златен Пан“.
За книгата
Дарджилинг, Индия
На стогодишния си юбилей Анахита Чаван предава на правнука си куп листове, на които е изляла историята на живота си. Години по-късно, удовлетворен от кариерата, но разочарован от личния си живот, Ари посяга към спомените на Анахита. И от тях разбира за лечителската дарба на баба си, за нейната помитаща любовна история и за изгубения ѝ син. Следвайки тайните от миналото, той се озовава от жарката, пъстра Индия в мрачната английска провинция, където Анахита е преживяла най-щастливите, но и най-скръбните си дни.
Астбъри Хол, Англия
Холивудската актриса Ребека Брадли пристига в старото имение, където ще снима филм. На това откъснато от света място тя най-накрая намира спокойствие. Когато осъзнава стряскащата прилика между себе си и лейди Вайълет, прабабата на настоящия собственик, тя решава да разбере повече за миналото на този могъщ някога род.
Един ден в Астбъри Хол пристига млад мъж, за да научи истината за нещо, което се е случило преди близо век. Ари и Ребека постепенно разкриват мрачни тайни и лъжи, които ще преобърнат живота им…
Откъс
Днес навършвам сто години. Не само че успях да оцелея цял век, но и посрещнах новото хилядолетие.
Гледам през прозореца как зората пуква и слънцето започва да наднича иззад връх Канченджунга, лежа на възглавниците си и размишлявам с усмивка върху цялата тази нелепост. Ако бях мебел, някое изящно кресло например, вече щяха да ме възприемат като антика. Щяха да ме лакират, реставрират и излагат на показ като същинска прелест. За жалост, не така стоят нещата с човешкия ми образ, който ходът на времето не поласка като парче фин махагон. Вместо това тялото ми се спаружи и увисна като чувал от зебло, пълен с кости.
Всичко красиво в мен, което може да бъде сметнато за ценно, е скрито надълбоко в недрата ми – мъдростта, придобита от стогодишния ми живот на тази земя, и сърцето ми, неизменно туптяло в акомпанимент на всички възможни човешки емоции и дела.
Точно на този ден преди цял век, по стара индийска традиция родителите ми се допитали до врач, който трябвало да предвещае бъдещето на новороденото им момиченце. Мисля, че още пазя предсказанията на астролога сред малкото притежания на майка ми, които още са с мен. Спомням си уверението им, че ще водя дълъг живот, но навярно през 1900 година за родителите ми това е означавало да доживея петдесет с Божията благословия.
Някой чука плахо на вратата ми. Кева е, вярната ми прислужница, въоръжена с поднос с черен чай и малка каничка студено мляко. Така и не се отучих да пия чай като англичаните, въпреки че живея в Индия – и то в Дарджилинг – от цели седемдесет и осем години.
Не отговарям на почукването на Кева. Точно това утро предпочитам да го прекарам сама с мислите си. Прислужничката ми несъмнено ще иска да обсъдим предстоящите събития, ще ме пришпори да ставам от леглото, да се измия и облека, преди членовете на семейството ми да заприиждат.
Докато слънцето прогаря облаците, прибулили заснежените планини, очите ми издирват по синьото небе отговора, който прося от него всяка сутрин през последните седемдесет и осем години.
„Отговорете днес, моля ви“, призовавам боговете, защото във всеки един час, отлетял, откакто видях детето си за последно, усещам диханието му в някое незнайно кътче на планетата. Ако той беше загинал, щях да разбера още в същия миг, както се случваше с всичките ми свидни хора, напуснали този свят.
Очите ми плуват в сълзи и обръщам глава към нощното шкафче до леглото ми, за да погледам единствената снимка на сина ми, която имам – пухкавичко, усмихнато двегодишно бебче, кацнало на коляното ми. Даде ми я скъпа приятелка, Индира, заедно със смъртния му акт, няколко седмици след като ме уведомиха за кончината на сина ми. Преди цяла вечност, струва ми се. В действителност обаче синът ми също е старец като мен. Ще отпразнува осемдесет и първия си рожден ден през идния октомври. Но дори с моето живо въображение не мога да си го представя такъв.
Извръщам решително поглед от образа на сина ми, съзнавайки, че днес заслужавам да се насладя на тържеството, подготвено от семейството ми. И все пак, незнайно защо, на всички такива празненства, виждайки другото ми дете и нейните деца, и децата на децата ѝ, липсата на сина ми подхранва болката в сърцето ми, напомня ми, че не е с мен от цяла вечност.
Разбира се, всички открай време вярват, че той е починал преди седемдесет и осем години.
– Маджи*, виж, имаш дори смъртния му акт! Остави го да почива в мир – казва често дъщеря ми Муна с въздишка.
– Радвай се на живото си семейство.
Разбираемо е, че Муна ми се ядосва след всичките тези години. Има право. Иска да се чувства достатъчна, да ми стига и само тя. Но загубеното дете е незаменимо в едно майчино сърце.
Днес поне дъщеря ми ще получи своето. Ще седна в креслото си и с радост ще гледам династията си от потомци. Няма да ги отегчавам с разказите си за историята на Индия. Като пристигнат с бързите си западни коли, с децата си, заровили носове в електронните си джаджи, няма да им припомням как двете с Индира сме изкачвали стръмните чукари на Дарджилинг с коне, нито че някога електричеството и течащата вода бяха лукс или колко алчно съм поглъщала всяка оръфана книга, до която съм можела да се докопам. Младите се дразнят на историите за миналото, иска им се да живеят само в настоящето, както беше и с мен, когато бях на тяхната възраст.
Предполагам, повечето членове на семейството ми не изгарят от желание да прелетят със самолет половин Индия, за да посетят прабаба си на стотния ѝ рожден ден, но може би ги съдя твърде строго. През последните няколко години доста мислих по въпроса защо младите се чувстват неудобно в компанията на стари – могат да научат толкова полезни неща от нас. В крайна сметка стигнах до заключението, че неудобството им се дължи на това, че в крехкото ни физическо присъствие осъзнават какво крие и тяхното бъдеще. Виждат, макар и в пълния блясък на силата и красотата си, че един ден и те ще угаснат. А не знаят какви облаги носи старостта.
Как изобщо да прозрат вътре в нас? Как да проумеят, че душите им ще съзреят, че пламенността им ще стихне и егоизмът им ще бъде потушен от дълголетния житейски опит?
Но аз съзнавам, че такава е природата ни в цялата си прекрасна оплетеност. Този въпрос вече не ме терзае.
Интервю с Лусинда Райли
Казвали сте и преди, че обикновено някое място или сграда посяват семето за вашите романи. Какво ви вдъхнови за тази книга?
Индия винаги ме е очаровала с нейните многообразни култури и коренно различни пейзажи. Цялата страна представлява толкова ярък и богат гоблен, че по естествен начин предоставя онзи колоритен и екзотичен фон, за който толкова обичам да пиша. Освен това знаех бегло, че моите предци са живели в Индия в началото на миналия век. Това е най-амбициозната ми история досега и когато започнах, не знаех в какво се забърквам!
Описанията на Индия са изключително ярки. Как подходихте към проучването на обстановката, за да я предадете толкова реалистично?
Прочетох абсолютно всичко, което успях да намеря, за местата и реалните личности от последните дни на Британския Радж. Гледах също безброй филми, претърсих интернет за информация. В съзнанието ми започна да се оформя представа за това къде трябва да започне историята и тогава предприех пътуване в Джайпур и Мумбай. Посетих Лунния дворец и дори отседнах в двореца Рамбаг, преди да замина към Куч Бехар в най-северната част на страната. Реалността на съвременна Индия беше огромен културен шок. Това е страна на толкова големи контрасти. Красотата на пейзажа с неговите зашеметяващи храмове и дворци, съчетана обаче с толкова много лишения за хората, ме впечатли дълбоко. Едва когато изпиташ шума, жегата, праха и клаустрофобията, предизвикана от толкова много хора на едно място – много от които живеят по улиците – можеш да започнеш да разбираш пропастта, която все още съществува между богатите и бедните.
Друго важно място в романа е Астбъри Хол в Англия. Имението изцяло измислено ли е, или сте го създали по образец на конкретна сграда?
Астбъри е въображаема комбинация от няколко величествени имения, макар че най-голямо сходство има с Касъл Хауърд в Йоркшър, известен от сериала и филмовата адаптация на „Завръщане в Брайдсхед“. Освен това аз имам богат опит с престоя в проветриви, леденостудени спални с остаряла водопроводна инсталация, когато съм прекарвала уикендите при приятели в техните величествени имения! Затова наистина съчувствах на героинята си Ребека, когато пристигна в Астбъри от модерния си апартамент в Ню Йорк, предлагащ всичкия комфорт, който днес парите могат да осигурят. Въпреки че тези величествени стари къщи изглеждат красиви отвън, това не означава непременно, че са удобни за живеене. Домът ми е едно старо имение в Норфък, където всяка дъска на пода скърца зловещо, а климатизацията се осигурява от 2-инчова цепнатина между оригиналните джорджиански прозорци и касите!
Романът ви разглежда трудностите при преодоляването на различията между културите, социалните класи и финансово състояние. Мислите ли, че обществото е променило нагласите си в сравнение със света, в който расте Анахита?
Като цяло, бих казала да, поне в западния свят. Днес повечето хора дори не се замислят при вида на смесен брак. За щастие, британската класова система е далеч по-гъвкава, отколкото по времето на Доналд Астбъри. Мисля, че парите и славата до голяма степен са заменили значението на произхода, когато става въпрос за социалния статус на човек. Все пак на Изток, и разбира се в Индия, кастовата система все още съществува, а равенството за жените от бедно съсловие все още не е реалност. Много хора в Европа се оплакват от притока от емигранти от други националности, но критиците трябва да прекарат поне един ден по улиците на Делхи, преди да съдят другите за това, че копнеят за по-добър живот.
Някои от героите ви притежават дарба, която не може лесно да се обясни. Вярвате ли, че подобно нещо съществува в реалността?
Би било арогантно от наша страна да мислим, че всичко в живота може да се обясни с твърди факти и наука. Аз съм отворена за идеята, че тези дарби съществуват и просто все още не ги разбираме напълно. Самата аз съм имала някои много странни преживявания, които не могат да се припишат на чиста случайност. Например, макар да бях чувала, че част от семейството ми е живяло в Индия в началото на миналия век, не знаех практически нищо друго за тях, дори и имената им. И все пак, точно след като завърших първата чернова на „Среднощната роза“, майка ми дойде на гости и ми каза, че трябва да седна и да се подготвя за шок. Тя ми показа един прекрасен фотоалбум, който току-що беше намерила на тавана. Той разказва чрез снимки преживяванията на моя прапрадядо, който е бил офицер в Индия по времето на британското колониално управление. Имаше снимки не само на много от местата, които бях използвала в историята си, но и на членове на семейството – Доналд, Дейзи, Вайълет и Мод – имена, които бях избрала на случаен принцип за четирима от героите в книгата. Освен това предците ми на снимките физически си приличаха с героите, които бях създала. Как изобщо може да се обясни това?!
Голяма част от действието в книгата се развива през 20-те години на миналия век. Какво ви привлича толкова много в този исторически период? Бихте ли искали да живеете в онова време?
Винаги съм обичала творбите на Ф. Скот Фицджералд, който пише толкова емоционално за онова време. И, разбира се, „Имението Даунтън“, един сезон на който се развива през 1921 г., също като в „Среднощната роза“. Ако бях млада и относително заможна по онова време, щях да се възхищавам на красивите дрехи, които са носели жените, и на факта, че мъжете са били мъже и са се отнасяли към жените с уважение. Въпреки това бих мразила факта, че от нас, момичетата, се очаква просто да сме красиви и послушни и че нямаме почти никакви права. Да не забравяме обаче неизбежните жертви сред любимите мъже по време на Първата световна война. Не мога да си представя болката, ако бях загубила съпруга си или някой от синовете си.
Кой е любимият ви герой в книгата и защо?
Анахита. Всъщност тя вероятно е най-любимият ми герой изобщо. Тя е толкова нежна, лоялна и умна и приема факта, че можем да контролираме собствената си съдба само до известна степен. Тя също така се вслушва в инстинктите си – нещо, което е напълно естествено за мен.
Коя е основната тема на книгата?
Ако трябваше да избера една, тя би била „любов срещу дълг“. Съдбите на няколко герои зависят от този толкова чест конфликт. Исках също така да избягам от клишетата на жанра си, като чрез Ребека разгледам колко лесно е да повярваме на привидното, когато то всъщност е далеч от реалността. Бих го нарекла ефектът „дим в огледалото“.
Вярвате ли в алтернативни методи на лечение, като аюрведичната медицина, която практикува Анахита?
Срещнах се с тази практика в Индия и се поинтересувах малко от нея. Тя все още е призната в цяла Индия като основен метод на лечение извън рамките на конвенционалната медицина. Разбира се, винаги ще има случаи, в които са необходими съвременната наука и хирургичните техники. Но аз вярвам, че древните лечебни методи не биха могли да оцелеят в продължение на хиляди години, ако не работеха.
Доколко сте привързана към героите си?
Невероятно много! Живея и дишам с тях, докато пиша, и винаги се чувствам опустошена, когато завърша някоя книга. Освен това никога не знам напълно как ще завършат техните истории, докато не стигна до последната страница. В случая започнах, без да знам защо изобщо пиша това. Почти го изтрих, но изведнъж разбрах какво трябва да се случи. Плаках като бебе около два часа, след като написах епилога. За мен това е най-трогателният край, който някога съм писала.
Какъв невероятен финал! Разплаках се, след като го прочетох. Остана в съзнанието ми дълго време след това и, ако трябва да съм честна, все още ме преследва. Какво изпитвахте, докато го пишехте?
Никога няма да забравя как написах този край. Бях завършила историята и знаех, че трябва да затворя кръга и да я върна към Анахита. Необичайно за нас, всички в моята абсурдно оживена къща бяха излезли. Започнах да пиша на клавиатурата – което също беше необичайно, тъй като обикновено първо диктувам текста – и след около страница не можех да разбера защо пиша за Анахита и болниците. Буквално бях на път да го изтрия, когато изведнъж разбрах. Написах последната страница със стичащи се по бузите ми сълзи и през останалата част от следобеда плаках на приливи и отливи, защото просто не можех да понеса трагичността на историята. После дадох текста на съпруга ми, който беше прочел останалата част от книгата, и той също заплака. А той никога не плаче. Дори редакторите ми от САЩ и Великобритания, и двамата мъже, ми казаха, че са изплакали потоци от сълзи. Не мога дори да си представя да напиша отново толкова разтърсващ край.